Истински хора, трудни истории: как киното ги разказва днес

| |

сника: Andrejs Strokins

Биографичните филми обикновено искат едно и също – да харесаш главния герой и да му съчувстваш. Новото поколение автори обаче се опитва да направи нещо по-смело: да те вкара в главата на истински човек и да те накара да усетиш неговата болка, страхове и грешки, без да ги заглажда.

Такъв е подходът на Кристен Стюарт в режисьорския ѝ дебют „Хронология на водата“, по автобиографичната книга на писателката Лидия Юкнавич. Стюарт казва, че Лидия „кани читателя да проектира себе си в книгата“, а филмът прави същото – героинята (изиграна от Имоджен Путс) преминава през травматично детство и зависимост, а звукът е използван така, че да те постави вътре в нейните мисли. Някои емоционални тригери са конкретни за живота на Юкнавич, но са и покана зрителят да си спомни собствените си рани. Стюарт не иска класически „трисеменен“ биографичен филм, а нещо като кино-призрачен дом – история, която можеш да „гледаш със затворени очи“ и да усещаш като шепот в ухото.

Другият голям пример е за човек, който по принцип избягва да говори за най-мрачния си период – Брус Спрингстийн. Режисьорът Скот Купър („Crazy Heart“) адаптира книгата „Deliver Me From Nowhere: The Making of Bruce Springsteen’s Nebraska“ и се концентрира върху периода около записването на „Небраска“ – суров, мрачен албум, направен само с четирипистов касетофон. Докато чете автобиографията „Born to Run“, Купър забелязва, че главата за „Nebraska“ е странно кратка – просто твърде болезнена тема за самия Спрингстийн.

Купър се среща с Брус и мениджъра му Джон Ландау и получава „благословия“ да напише сценария. Условието му е ясно: няма да прави митология, нито „джубокс“ филм с хитове и носталгия. Вместо това – честен психологически портрет на артист, който няма какво да доказва, но носи огромна вътрешна тежест. Разговорите между двамата стигат до най-тъмните моменти – депресията, мислите за самоубийство, сложните отношения с бащата, неспособността да се свърже истински с човек в романтичен план. Спрингстийн няма право на вето върху сценария и кастинга, но доверието помежду им се превръща в приятелство – до степен, в която музикантът вече е гледал филма десетки пъти. Купър настоява: „Това не е биография, това е психологически портрет в един конкретен момент от живота.“

На другия полюс – но пак по истинска история – е „Roofman“. Там режисьорът Дерек Сианфранс („Sound of Metal“) и сценаристът Кърт Гън разказват за Джефри Алън Манчестър – крадец, който буквално влиза през покривите на „Макдоналдс“, крие се в „Toys ‘R’ Us“ и… се държи учтиво с хората, които ограбва. Заключва ги във фризера, но им дава якета. Лош престъпник, защото човечността постоянно му пречи на „кариерата“.

Сианфранс и Гън говорят с него по телефона над 400 пъти от затвора, после проверяват историите му при пастора му и бившата му приятелка. Вместо да чуят омраза или горчивина, двамата им казват, че той е бил „най-голямото приключение в живота им“ и е оставил след себе си хора, които по някакъв странен начин са по-добри. Филмът, при това, е рядка птица – среднобюджетна комедия на голямо студио (Paramount), правена по истински случай.

Четвъртата история в тази малка вълна „анти-биографични“ биографични филми е „Christy“ – за легендата в женския бокс Кристи Мартин. Режисьорът Дейвид Мишо („Animal Kingdom“) и Мира Фолкс пишат сценария, а Сидни Суийни не само играе главната роля, но и е продуцент. Филмът проследява момиче от Западна Вирджиния, което стига до върха в спорта, но плаща огромна лична цена: принуждават я да се раздели с приятелката си, насилват я да се омъжи за треньора си (игран от Бен Фостър), а години на домашно насилие почти я убиват.

Мишо и Фолкс имат животните ѝ права, но подчертават, че това не е „светеща“ ода. Говорят с Кристи с часове по Zoom, гледат всичките ѝ мачове, разговарят с жена ѝ Лиза. Самата Мартин настоява филмът да не я изчиства от грехове – тя знае, че е изграждала груб публичен образ и е наранявала хора. Именно това приемане на слабостите прави историята още по-силна.

Общото между тези четири проекта е отказът да се разказват „удобни“ истории за живи хора. Вместо митове за гении и герои, виждаме чупливи, противоречиви личности, които се борят да преживеят себе си. Филмите не ни казват „обичай ги“ – те ни казват: „Погледни ги истински. И после погледни себе си.“