Финчър нарече първия сценарий на Fight Club „жалък“ – и имаше основателна причина

| |

Снимка: 20th Century Studios

Когато Дейвид Финчър представи своя тъмен, сатиричен трилър Боен клуб през 1999 г., той едва ли е подозирал, че лентата ще се превърне в един от най-спорните и обсъждани филми на последните десетилетия. Днес, повече от 25 години по-късно, филмът е трайно вписан в попкултурата – но пътят до екрана е бил доста различен.

В разговор с The Guardian на събитие на Британския филмов институт през 2009 г., Финчър разкрива, че първата версия на сценария била далеч по-беззъба. В нея липсвал ключов елемент – гласът зад кадър, който по-късно се превръща в запазена марка на филма. Трудно е да си представим Fight Club без вътрешния монолог на героя на Едуард Нортън – безименният застрахователен служител, познат само като „Разказвачът“ или „Джак“, заради навика си да се идентифицира чрез „органите на Джак“ от статия в списание.

Тази наррация не просто ни въвежда в мрачния му вътрешен свят, а добавя онази саркастична ирония, която превръща историята от тежка драма в черна сатира. Без нея – както самият Финчър казва – филмът би бил „патетичен“.

„Жалко и тъжно“ – първата версия на сценария

Финчър не спестява критика към първия сценарий:

„Наехме Джим Улс да напише чернова без никакъв voice-over. Прочетох я и казах: ‘Това е тъжно и жалко. Просто страдание и хора, които са ужасни. А къде са всички онези мисли, които героят излива?’ Той ми отговори: ‘Е, това е малко като патерица.’ А аз му казах: ‘Не, човек, това е единственият ни шанс да сме саркастични и сатирични.’ После той пренаписа сценария и го върна с всичко това вътре.“

И добре, че го направи. Защото без вътрешния монолог филмът щеше да бъде просто мрачен и депресиращ. Разбира се, дори със сатиричната линия, Fight Club често е бил неразбран – мнозина фенове погрешно виждат в Тайлър Дърдън (Брад Пит) герой, а не антагонист. Това винаги е дразнело Финчър.

Снимка: 20th Century Studios

Въпреки това, именно чрез гледната точка на Разказвача зрителите намират връзка с историята. Той е пълен губещ – посещава групи за подкрепа за болести, които няма, и е обсебен от циничен хумор – но въпреки всичко звучи болезнено познато. А когато среща Тайлър и попада в спиралата на насилие и радикални идеи, всичко започва да придобива още по-мрачни нюанси.

Инстинктите на Финчър превърнаха филма в шедьовър

Екранизацията на Fight Club е рядък пример, при който филмът надминава книгата. Това е заслуга на Финчър, който залага не просто на агресията и хаоса, а на сатирата и критиката към съвременното общество. Докато романът на Чък Паланюк понякога оставя неясно кои от мислите на Дърдън са авторови, режисьорът категорично отстоява дистанция от героя и показва изкушението от неговата идеология, без да я героизира.

Филмът събира най-острите реплики и идеи от книгата, но ги поднася с нова дълбочина и сарказъм. А всичко започва с вътрешния глас на Разказвача – онзи циничен, измъчен и болезнено човешки тон, който превърна Fight Club от „жалък“ сценарий в една от най-влиятелните ленти на 90-те.