Преди три десетилетия Pixar завладя въображението на зрителите с култовата реплика на Бъз Лайтиър: „Към безкрайността и отвъд!“ Днес, в своя 29-и пълнометражен филм, студиото изпраща 11-годишния Елио Солис в буквален и емоционален полет към безкрая – и обратно.

Историята на осиротяло момче, което мечтае да бъде отвлечено от извънземни и… получава точно това, идеално се вписва в каталога на Pixar. Но макар да е трогателен и визуално впечатляващ, „Елио“ не достига онези уникални висоти на остроумие, изненада и жанрово новаторство, които превърнаха „Wall-E“ и „Играта на играчките“ в икони.

Това обаче не означава, че „Елио“ е провал – напротив. Филмът е зрял, затрогващ разказ, създаден така, че всяко дете, което се чувства изоставено, неразбрано или различно, да чуе едно просто, но дълбоко послание: „Не си сам.“ А за да го подчертае категорично, сценарият (с автори Джулия Чо, Марк Хамър и Майк Джоунс) стига до разтърсващ цитат от Карл Сейгън, който най-добре се преживява в самия контекст на финала.

От Земята – към звездите

Филмът е режисиран от Маделин Шарафиян („Burrow“), Доми Ши („Turning Red“) и Ейдриън Молина („Coco“) и излиза на фона на нова вълна интерес към космоса – от милиардери със собствени ракети до разсекретени правителствени досиета за НЛО. В тази атмосфера срещаме Елио (озвучен от Йонас Кибреаб) – дете в траур след смъртта на родителите си, отглеждано от леля си Олга (Зоуи Салданa), офицер в космическата програма.

Въпреки че и двамата са вманиачени по Вселената, между тях няма близост. Олга е пожертвала мечтата си да стане астронавт, за да го отгледа, но сякаш усещаме и недоизказано разочарование. А децата често улавят онова, което не се казва на глас. Елио изглежда различен – онлайн спекулации го определят като аутист или с друго разстройство, макар филмът да не дава такова обозначение. Единствено знаем, че носи синя превръзка на окото по причина, която ще разберем по-късно.

Самотен, странен, мечтаещ… и отвлечен

В началото Елио е образ на самосъжаление – срамежлив и социално неумел, дори когато други деца като Брайс и Кейлъб проявяват интерес към неговия радио клуб. Обиден, че никой не го иска, той заявява: „Има 500 милиона обитаеми планети. Все една от тях трябва да ме иска.“ Така стигаме до класическата Pixar сюжетна линия: дете, което се чувства неразбрано, тръгва на пътешествие. Макар и вече клише в каталога на студиото, темата тук има нов облик – Елио не бяга просто от дома, а се втурва в търсене на приемане сред звездите.

Вдъхновен от златната плоча на „Вояджър 1“, Елио започва да изпраща свои послания в Космоса. И – съвсем по Pixar-ски – съдбата му отговаря. Огромен извънземен кораб, пълен с добронамерени същества, го взима… като по погрешка го обявява за представител на човечеството в галактическата организация „Комунивърс“ (междупланетен ООН). И понеже предпочита компанията на новите си извънземни приятели пред хората на Земята, Елио не бърза да поправи недоразумението.

Мисия: приятелство

Разбира се, не всичко е розово. Сред пъстроцветните извънземни има и заплаха – злонамереният хюлъргски лорд Григон (Брад Гарет), с акулски зъби и червейообразно тяло. Елио, отчаян да остане сред новите си познати, сключва сделка с него. Визуалната прилика с капитан Ганту от „Лило и Стич“ не е случайна – а репликата „сделка“ звучи болезнено познато и в нашата реалност.

След като премине първоначалната, по-сдържана и „земна“ част, филмът става истинско визуално пиршество. Корабът на Комунивърс е като лунапарк, пълен с приказни създания – четяща мисли розова мантра, растение, което бълва сфери вместо думи, и същество, напомнящо на инкаво авокадо. Сред това многообразие Елио най-накрая намира своето другарче – Глордън, синекаво на цвят и уж страховито създание, което се оказва най-нежният спътник във Вселената.

Сърце, хумор и помирение

Филмът става истински вълнуващ, когато се превръща в приятелска история. Типично за Pixar, хуморът върви ръка за ръка с дълбоки емоционални моменти – между Елио и Олга, между Елио и Глордън, дори между Глордън и неговия страховит баща. Макар сюжетът да намигва към класики от 80-те като „E.T.“ и „Навигаторът“, финалът предлага оригинални решения и две силни сцени на помирение.

„Елио“ може и да не е най-доброто творение на Pixar, но напомня защо дори „по-слабите“ им филми са крачка пред повечето останали. В крайна сметка, малкият Елио ни учи на нещо просто и дълбоко – че в една Вселена, пълна с чудатости, най-голямото приключение е да намериш мястото си.

Трейлърът на Елио можете да видите тук: