В „28 дни по-късно“ бяха нужни по-малко от четири седмици, за да се превърне Лондон – един от най-оживените и напредничави градове на света – в призрачен ад, опустошен от свръхзаразен вирус, наречен „Ярост“. Сега си представете какво може да се случи за още 10 000 дни.

С тази хипотеза режисьорът новатор Дани Бойл и майсторът на спекулативната драма Алекс Гарланд се завръщат към емблематичната си антиутопична хорър сага с „28 години по-късно“ – но този път сменят координатите. Мястото на действието е противоположният край на Обединеното кралство, а героите са съвсем нови. Да, срокът е „пет години по-рано“, но когато вдъхновението удари – не си струва да чакаш. Особено когато реалният свят вече предлага перфектен контекст – изолацията на Брекзит и травмата от пандемията COVID-19.

Ако първият филм изследваше колективния ни страх от заразяване, новото продължение се фокусира върху още по-дълбоки първични тревоги: страхът от смъртта и страхът от непознатото. Разбира се, повечето хоръри разчитат на заплахата от неизвестното. Но малко от тях показват толкова убедително психологическата цена на оцеляването – и толкова безмилостно гледат смъртта право в очите.

Макар да е замислен като начало на нова трилогия (втората част „Костният храм“ вече е заснета и се очаква през януари), „28 години по-късно“ спокойно стои самостоятелно като кинематографично постижение.

С изключение на първата и последната сцена – в които харизматичното момче Джими (Джак О’Конъл, познат от „Sinners“) става свидетел на жестоката смърт на родителите си и местния свещеник – филмът се съсредоточава върху малка общност, скрила се на остров Холи в северна Англия. На близкия шотландски бряг бродят нов вид заразени – тромави, подпухнали създания, които се хранят с дъждовни червеи. Отвратителни – но на пръв поглед безобидни за Джейми (Арън Тейлър-Джонсън) и 12-годишния му син Спайк (Алфи Уилямс), с когото излизат на първата му експедиция отвъд стените на убежището.

Спайк е самоуверен... до момента, в който трябва да стреля. Въпреки тренировките с лък, ръцете му се разтреперват при вида на приближаващ се враг – който прилича доста на хората у дома, само че без дрехи и хигиена. Най-напрегнатата сцена от тяхната сюрреалистична разходка е бягството по частично потопен път, докато ги преследва свиреп бясник със скоростта на гепард и силата на горила.

Картината е почти халюциногенна – с нощно небе, обсипано със звезди и северно сияние. Визуално, филмът е всичко друго, но не и стандартен – с експериментални кадри на средновековни воини и инфрачервени проблясъци на недоразбраните заразени. Ако „28 дни по-късно“ беше визуален пробив със своите евтини дигитални камери, сега Бойл използва iPhone-и от най-ново поколение, които осигуряват същата нервност, но с изумителна яснота в ултрапанорамен формат.

Монтажистът Джон Харис носи допълнителна визия – с неочаквани оси на движение и вмъквания, които нарушават визуалната логика по интригуващ начин. Когато Спайк се връща у дома, за да осмисли преживяното, нещата сякаш се успокояват. Но само на пръв поглед.

На хоризонта се появява зловеща фигура – доктор Иън Келсън (в ролята: Ралф Файнс), който гори трупове в пустошта. Образ, който напомня на йодения полковник Кърц от Апокалипсис сега – поне докато не разберем собствените му тайни.

Майката на Спайк (изиграна от Джоди Комър) изглежда объркана, дори враждебна. Преди векове биха я обявили за вещица. Днес... тя може би е заразена с нова форма на „Ярост“. Събрал смелост, Спайк я увещава да го последва обратно в неизвестното – в търсене на лечение или поне някакво обяснение. Това означава риск от смърт – или още по-лошо, излагане на мутиращ вирус, чиито нови „алфи“ са истински кошмар: огромни, надменни и ужасяващо еволюирали.

„Ярост“ не убива веднага, а действа като бърза форма на бяс – превръщайки хората за секунди в неовладяема, яростна заплаха. Именно Бойл революционизира зомби жанра, заменяйки мудните зомбита с мигновени убийци. Технически погледнато, тези същества не са зомбита. И макар героите от първия филм (Килиън Мърфи и Наоми Харис, които отсъстват тук) не се колебаеха да ги убиват, сега те отново получават капка човешко достойнство.

Антидот все още няма, но това не значи, че заразените не заслужават състрадание – което Гарланд щедро им дарява в сцената с „костния храм“. Неочаквано, филмът става почти философски в края си – както и оригиналът, който завърши с военен кошмар в Манчестър, където самите хора се оказаха по-страшни от заразените.

Докато Манчестър илюстрираше моралния срив след пандемия, доктор Келсън предлага по-светъл прочит: заразени и незаразени не са толкова различни. COVID ни научи на това. А кризата с ХИВ показа колко лесно хората съдят, когато не разбират. Филмът предизвиква размисъл – и за нашата собствена смъртност. Обикновено търсим катарзис чрез адреналин. Но този завладяващ рибуут предлага и просветление.