Анджела Лансбъри (Angela Lansbury)

Анджела Лансбъри е родена през 1925 г. в известно семейство от висшата средна класа, живеещо в лондонския квартал Риджънтс Парк. Баща ѝ е социалистическият политик Едгар Айзък Лансбъри (1887-1935), член на Комунистическата партия на Великобритания (КПГБ) и на Лейбъристката партия. Едгар е почетен ковчежник на Федерацията на суфражетките в Източен Лондон (мандат 1915 г.) и кмет на Поплар (мандат 1924-1925 г.). Той е вторият комунистически кмет в британската история - първият е Джо Вон (1878-1938 г.). Майката на Лансбъри е ирландската филмова актриса Мойна Макгил (1895-1975), родом от Белфаст. През първите пет години от живота на Анджела семейство Лансбъри живее в апартамент, разположен в Поплар. През 1930 г. те се преместват в къща, разположена в квартал Мил Хил в северен Лондон. Прекарват уикендите си във ваканция във ферма, разположена в Берик Салоум, село в Южен Оксфордшир.

През 1935 г. Едгар Лансбъри умира от рак на стомаха. Съобщава се, че Анджела се е оттеглила в "игра на герои", като механизъм за справяне със загубата. Овдовялата Мойна Макгил скоро се сгодява за Леки Форбс, шотландски полковник. Мойна се премества в неговата къща в Хампстед.

От 1934 г. до 1939 г. Анджела е ученичка в гимназията в Южен Хампстед. През тези години тя се интересува от филми... Редовно посещавала местното кино и си представяла себе си в различни роли. Анджела се научава да свири на пиано и получава музикално образование в училището по танци "Ритман".

През 1940 г. Лансбъри започва актьорското си образование в Училището по пеене и драматично изкуство "Уебър Дъглас", намиращо се в Кенсингтън, Западен Лондон. Дебютира на театралната сцена в училищната постановка на пиесата "Мери от Шотландия" (1933 г.) от Максуел Андерсън (1888-1959). Пиесата представя живота на Мери, кралица на Шотландия (1542-1587 г., управлявала 1542-1567 г.), а Лансбъри играе една от придворните дами на кралицата.

Също през 1940 г. дядото на Лансбъри по бащина линия, Джордж Лансбъри, умира от рак на стомаха. Когато започва Блиц, Мойна Макгил има причини да се страхува за сигурността на семейството си и за малкото останали връзки с Англия. Макгил се премества в Съединените щати, за да избегне Блиц, като взема със себе си трите си най-малки деца. Изолда вече е омъжена и е оставена в Англия.

Макгил си осигурява финансово спонсорство от американския бизнесмен Чарлз Т. Смит. Тя и децата ѝ (включително Анджела) се преместват в къщата на Смит в Махопак, Ню Йорк. Махопак е село в рамките на град Кармел. Лансбъри се интересува от продължаване на обучението си и си осигурява стипендия от Американското театрално крило. От 1940 г. до 1942 г. Лансбъри учи актьорско майсторство в Училището за драматично изкуство "Фейгин", което се намира в Ню Йорк. Тя участва в представления, организирани от училището.

През 1942 г. Лансбъри се премества със семейството си в апартамент, намиращ се на улица Мортън, Гринуич Вилидж. Скоро тя следва майка си в театралното ѝ турне в Канада. Лансбъри си осигурява първата платена работа в Монреал, като пее в нощния клуб Samovar Club срещу заплащане от 60 долара на седмица. По това време Лансбъри е на 16 години, но лъже за възрастта си и твърди, че е на 19, за да бъде наета.

Лансбъри се завръща в Ню Йорк през август 1942 г., но Мойна Макгил скоро отново премества себе си и семейството си. Семейството се премества в Лос Анджелис, където Мойна се интересува да възроди филмовата си кариера. Първият им дом там е бунгало в Лаурел Каньон, квартал в Холивудските хълмове.

Лансбъри помага за финансовата издръжка на семейството си, като работи за универсалния магазин "Булокс Уилшър" в Лос Анджелис. Седмичната ѝ заплата е само 28 долара, но тя има сигурен доход, докато майка ѝ е безработна. Чрез майка си Лансбъри се запознава със сценариста Джон Ван Дрютен (1901-1957), който наскоро е завършил сценария на филма "Gaslight" (1944). Той предполага, че младата Лансбъри ще бъде идеална за ролята на Нанси Оливър, коварната прислужница от филма. Това помага на Лансбъри да получи първата си филмова роля на 17-годишна възраст и седемгодишен договор с филмовото студио Metro-Goldwyn-Mayer. Тя печели по 500 долара на седмица и избира да продължи да използва собственото си име вместо сценичен псевдоним.

През 1945 г. Лансбъри се омъжва за актьора Ричард Кромуел (1910-1960), който е с 15 години по-възрастен от нея. Проблемният брак завършва с развод през 1946 г. Бившите съпрузи остават приятели до смъртта на Кромуел.

През 1946 г. Лансбъри започва романтична връзка с начинаещия актьор Питър Шоу (1918-2003), който е със 7 години по-възрастен от нея. Шоу наскоро е прекратил връзката си с актрисата Джоан Кроуфорд (ок. 1908-1977). Новата двойка започва да живее заедно, докато планира брак. Те искали да се оженят в Обединеното кралство, но Англиканската църква отказала да венчае двама разведени. Двамата се женят през 1949 г. на церемония на Шотландската църква в църквата "Сейнт Колумба", намираща се в Найтсбридж, Лондон. След завръщането си в Съединените щати те се установяват в дома на Лансбъри в Рустик Каньон, Малибу. През 1951 г. и Лансбъри, и Шоу стават натурализирани граждани на САЩ, като запазват британското си гражданство.

Междувременно Лансбъри продължава да се снима във филми на MGM. В периода 1945-1952 г. тя участва в 11 филма на MGM. MGM понякога дава Лансбъри под наем на други филмови студия. Тя се появява в "Частните дела на Бел Ами" (1947 г.) на United Artists и "Самсон и Далила" (1949 г.) на Paramount Pictures. През 1948 г. Лансбъри дебютира в радио роли, последвани от телевизионния ѝ дебют през 1950 г.

През 1952 г. Лансбъри иска прекратяване на договора си с MGM, вместо неговото подновяване. Тя се чувства неудовлетворена от филмовата си кариера като договорна играчка на MGM. След това се присъединява към турнетата по източното крайбрежие на две бивши бродуейски пиеси. До 1953 г. Лансбъри има две собствени деца и отглежда и доведен син. Тя и семейството ѝ се преместват в по-голяма къща, разположена на булевард "Сан Винсенте" в Санта Моника. През 1959 г. тя и семейството ѝ се преместват в къща в Малибу. Семейната двойка успява да изпрати децата си в местното държавно училище.

Междувременно тя продължава филмовата си кариера като актриса на свободна практика, но продължава да получава роли на средна възраст. Възвръща си статута на актриса от "А" категория благодарение на добре приетите роли в драматичния филм "Дългото, горещо лято" (1958 г.) и комедийния филм "Неопитната дебютантка" (1958 г.). Тя се появява редовно и в телевизионни роли и става редовен участник в игралното шоу "Pantomime Quiz" (1947-1959 г.).

През 1957 г. Лансбъри дебютира на Бродуей в представлението "Хотел Парадизо". Пиесата е адаптация на "L'Hôtel du libre échange" ("Хотел на свободната борса") от 1894 г., написана от Морис Девалйер (1857-1926) и Жорж Фейдо (1862-1921). Ролята на Лансбъри като "котарака Марсел" е добре приета от критиката. През следващите няколко години тя продължава да се появява на Бродуей, като най-значима е ролята ѝ на словесно малтретираща майка в "Вкус на мед". Избрана е за майка на колежката си Джоан Плоурайт (1929-), която е само четири години по-млада.

В началото на 60-те години на ХХ век Лансбъри се превъплъщава в ролята на властна майка в "Blue Hawaii" (1961). Ролята на нейния син се изпълнява от Елвис Пресли (1935-1977), който е само с 10 години по-голям от нея. Филмът е касов хит, завършва на 10-то място по приходи за 1961 г. и на 14-то за 1962 г. в националното проучване на "Variety". Той спечелва на Лансбъри нова слава в труден момент от кариерата ѝ.

Лансбъри получава похвали от критиката за симпатична роля в драматичния филм "Тъмнината в горната част на стълбите" (1960 г.) и за ролята на манипулативна майка в драматичния филм "Всички падат надолу" (1962 г.). Въз основа на успеха си в "All Fall Down" тя е избрана за подобна роля в трилъра на тема Студената война "Манджурският кандидат" (1962 г.). В ролята на Елинор Изелин, майката на нейния колега Лорънс Харви (1928-1973), който е само 3 години по-млад от нея. Това се оказва една от най-запомнящите се роли в кариерата ѝ. Получава одобрението на критиката и е номинирана за трети път за "Оскар" за най-добра актриса в поддържаща роля. Вместо нея наградата е спечелена от Пати Дюк (1946-2016).

Лансбъри се завръща в главната роля на Маме Денис в мюзикъла "Маме" (1966 г.) от Джером Лорънс (1915-2004) и Робърт Едуин Лий (1918-1994). Спектакълът е адаптация на романа "Леля Маме" (Auntie Mame): (1955 г.) на Патрик Денис (1921-1976 г.) и е посветена на живота и идеите на ексцентричната бохемка Маме Денис. Мюзикълът получава висока оценка от критиката и публиката, а Лансбъри печели първата си награда "Тони" за най-добра главна женска роля в мюзикъл. Лансбъри печели значителна слава от успеха си, превръщайки се в "суперзвезда".

Новопридобитата ѝ слава води до други престижни участия на Лансбъри. Тя участва в музикално представление на церемонията по връчването на наградите "Оскар" през 1968 г. и е съводеща на наградите "Тони" през 1968 г. Hasty Pudding Club, социален клуб за студенти от Харвард. я избира за "Жена на годината" през 1968 г.

Следващият театрален успех на Лансбъри е през 1969 г. "Лудата от Шайо" (1945) от Жан Жиро (1882-1944). Пиесата засяга борбата на ексцентрична парижанка с авторитети. Лансбъри е избрана за главната роля на 75-годишната графиня Аурелия, въпреки че действителната ѝ възраст е 44 години. Спектакълът е добре приет и продължава 132 представления. Лансбъри печели втората си награда "Тони" за тази роля.

През 1970 г. домът на Лансбъри в Малибу е разрушен от пожар. Лансбъри и съпругът ѝ решават да купят Knockmourne Glebe - ирландска ферма от 1820 г., разположена близо до село Кона в провинциално графство Корк.

Филмовата ѝ кариера достига нов връх. Тя получава главната роля на доброжелателната вещица Еглантин Прайс във фентъзи филма на Дисни "Bedknobs and Broomsticks" (1971 г.). Филмът е касов хит; посрещнат е добре от критиката и представя Лансбъри на по-широка аудитория от деца и семейства.

През 1972 г. Лансбъри се завръща на британската сцена, като играе в лондонския Уест Енд с Кралската шекспирова компания. През 1973 г. Лансбъри се появява в ролята на Роуз в лондонските представления на мюзикъла "Циганка" (1959 г.) на Артър Лауренц. Мюзикълът е доста успешен. През 1974 г. "Циганката" тръгва на турне в Съединените щати. със същия актьорски състав. За ролята си Ланбъри получава наградата "Сара Сидънс" и третата си награда "Тони". Мюзикълът има второ турне през 1975 г.

Уморена от мюзикълите. Лансбъри търси следващи шекспирови роли в Обединеното кралство. От 1975 до 1976 г. тя участва в ролята на кралица Гертруда в постановката "Хамлет" на Националната театрална компания. През ноември 1975 г. майката на Лансбъри - Мойна Макгил - умира на 79-годишна възраст. Лансбъри урежда тленните останки на майка си да бъдат кремирани, а пепелта разпръсната близо до собствения ѝ дом в графство Корк.

През 1976 г. Лансбъри се завръща на американската сцена. През 1978 г. Лансбъри временно замества Констанс Тауърс (1933-) в главната роля на Анна Леоноуенс (1831-1915) в "Кралят и аз". Докато Тауърс е в почивка от ролята, Лансбъри участва в 24 представления.

През 1978 г. Лансбъри се появява в първата си филмова роля от седем години насам - като писателката и жертва на убийство Саломе Отърбърн в мистериозния филм "Смърт на Нил" (1978). Филмът е адаптация на романа от 1937 г. на Агата Кристи (1890-1976); Отърбърн е слабо базиран на реално съществуващата писателка Елинор Глин (1864-1943). Филмът е скромен касов хит, а Лансбъри се сприятелява с колежката си Бет Дейвис (1908-1989).

През 1979 г. Лансбъри получава ролята на продавачката на месни пайове г-жа Ловет в мюзикъла "Суини Тод: Демонът бръснар от Флийт Стрийт" (1979) на Стивън Зондхайм и Хю Уилър (1912-1987). Мюзикълът е свободно базиран на серийния роман "The String of Pearls" ("Верига от перли"): (1846-1847), в който за първи път е описан измисленият сериен убиец Суини Тод. Лансбъри остава в ролята в продължение на 14 месеца, след което е заменена от Дороти Лудън (1925-2003). Лансбъри печели четвъртата си награда "Тони" за тази роля. През 1980 г. тя се завръща в ролята за 10 месеца.

Следващата значима филмова роля на Лансбъри е тази на мис Фрой в "Дамата изчезва" (1979 г.), римейк на филма от 1938 г. на режисьора Алфред Хичкок (1899-1980). Следващата ѝ роля е на аматьорката мис Джейн Марпъл в мистериозния филм "Спуканото огледало" (1980), адаптация на романа "Спуканото огледало от една страна до друга" (1962) на Агата Кристи. Романът е свободно вдъхновен от живота на Джийн Тиърни (1920-1991). Филмът има скромен комерсиален успех. Имало е планове за поне две продължения, но те завършват в ада на разработката.

През 1982 г. Лансбъри е въведена в Залата на славата на американския театър, По това време тя участва в новата пиеса "Малък семеен бизнес" и във възраждането на "Маме", но и двете представления са комерсиални провали. В киното Лансбъри озвучава вещицата Мама Фортуна в анимационния фентъзи филм "Последният еднорог" (1982 г.). Филмът е добре приет от критиката, но не е касов хит.

Лансбъри изиграва Рут в музикалната комедия "Пиратите от Пензанс" (1983 г.), екранизация на комичната опера от 1879 г. на Уилям Швенк Гилбърт (1836-1911) и Артър Съливан (1842-1900). Филмът е касова бомба, като печели около 695 000 долара.

Следващата филмова роля на Лансбъри е тази на баба в готическия фентъзи филм "Компанията на вълците" (1984 г.), създаден по разказа на Анджела Картър (1940-1992) от 1979 г. Лансбъри се превъплъщава в ролята на бабата на главната героиня Розалийн (в ролята Сара Патерсън) в приказка, в която има върколаци и смяна на формата. Филмът е добре приет от критиката, но едва успява да излезе на печалба в боксофиса.

По това време Лансбъри се появява редовно в телевизионни филми и минисериали. Най-значимата ѝ телевизионна роля е тази на Джесика Флетчър в детективския сериал "Убийство, тя написа" (1984-1996). Джесика беше представена като успешна писателка на мистериозни романи от Мейн, която се сблъсква и разкрива много убийства. Героинята е смятана за американски аналог на мис Марпъл. Сериалът следваше формата "whodunit" и в повечето случаи избягваше изобразяването на насилие или кървави сцени.

Сериалът се смята за забележителност в телевизията, тъй като в него главната героиня е възрастна жена. Сериалът е насочен предимно към зрители на средна възраст, но привлича и по-млади зрители, както и зрители в напреднала възраст. Рейтингите остават високи през по-голямата част от периода на излъчване. Лансбъри отхвърля натиска от страна на ръководството на телевизията да вкара героинята си във връзка, тъй като смята, че Флетчър трябва да остане силна самотна жена.

През 1989 г. Лансбъри съосновава продуцентската компания Corymore Productions, която започва да продуцира телевизионния сериал съвместно с Universal Television. Това позволява на Лансбъри да има по-голям творчески принос към сериала. Тя е назначена за изпълнителен продуцент. Към момента на приключване на сериала през 1996 г. той се изравнява с оригиналния "Hawaii Five-O" (1968-1980 г.) като най-дълго излъчвания детективски драматичен сериал в историята на телевизията.

Популярността ѝ от "Убийство, тя пише" превръща Лансбъри в много търсена фигура за рекламодателите. Тя се появява в реклами и рекламни клипове на Bufferin, MasterCard и Beatrix Potter Company.

Най-значимата филмова роля на Лансбъри от десетилетия насам е озвучаването на образа на пеещата чайница г-жа Потс в анимационния фентъзи филм на Дисни "Красавицата и звярът" (1991 г.). Лансбъри изпълнява заглавната песен на филма, която печели награда "Оскар" за най-добра оригинална песен, награда "Златен глобус" за най-добра оригинална песен и награда "Грами" за най-добра песен, написана за филм, телевизия или друга визуална медия.

В края на 80-те и 90-те години на ХХ век Лансбъри живее през по-голямата част от годината в Калифорния. През 1991 г. тя поръчва построяването на Corymore House, фермерска къща в Ballywilliam, графство Корк, като неин нов семеен дом. Тя прекарва Коледа и лятото там.

След края на "Убийство, тя написа" Лансбъри се връща към кариерата си на театрална актриса. През 2001 г. тя временно се оттегля от сцената, за да се грижи за съпруга си Питър Шоу, чието здраве се влошава. Шоу умира през 2003 г. от застойна сърдечна недостатъчност в дома на двойката в Брентууд, Калифорния. Бракът им продължава 54 години (1949-2003).

По онова време Лансбъри смята, че не може да поема повече големи актьорски роли, но че все още може да прави епизодични роли. През 2006 г. тя се връща в Ню Йорк и си купува жилище в Манхатън. Първата ѝ значима филмова роля от години насам е тази на леля Аделаида във фантастичния филм "Nanny McPhee" (2005 г.). Изпълнението на ролята ѝ във филма я извежда от депресията - състояние, продължило след смъртта на съпруга ѝ.

През 2007 г. Лансбъри се завръща на сцената на Бродуей след 23-годишно отсъствие. През 2009 г. тя печели петата си награда "Тони". Тя споделя рекорда за най-много награди "Тони" с Джули Харис (1925-2013 г.). През 2010 г. продължава редовно да участва в театрални представления. През 2014 г. се завръща на лондонска сцена след близо 40-годишно отсъствие.

През 2015 г. Лансбъри получава първата си награда "Оливие" за най-добра актриса в поддържаща роля. На 89-годишна възраст тя е сред най-възрастните носители на наградата за първи път. Също така през 2015 г., ноември 2015 г. е удостоена с наградата "Оскар Хамерщайн" за цялостно творчество в музикалния театър.

През 2017 г. получава ролята на леля Марч в минисериала "Малки жени". Минисериалът е адаптация на едноименния роман от 1868-1869 г. на Луиза Мей Алкот (1832-1888). Сериалът продължава 3 епизода и е добре приет от критиката.

През 2018 г. Лансбъри получава следващата си филмова роля във фантастичния филм на Дисни "Мери Попинз се завръща" (2018), продължение на "Мери Попинз". Лансбъри е избрана за ролята на Балонната дама - любезна възрастна жена, която продава балони в парка. Филмите са комерсиален хит, като печелят около 350 милиона долара в световния бокс офис.

През 2019 г. Лансбъри участва в еднодневна благотворителна постановка на пиесата на Оскар Уайлд "The Importance of Being Earnest" (1895 г.). фарс, сатиризиращ викторианския морал. Тя се превъплъщава в ролята на светската дама лейди Бракнел, майка на Гвендолин Феърфакс.

През 2020 г. Лансбъри е на 95 години и е една от най-възрастните живи актриси. Тя никога не се е оттегляла от актьорството и остава популярна икона. - И.И. превод