Петър Богданович (Peter Bogdanovich)

Питър Богданович е заченат в Европа, но е роден в Кингстън, Ню Йорк. Той е син на бягащи от нацистите имигранти - Херма (Робинсън) и Борислав Богданович, художник и пианист. Баща му е сръбски православен християнин, а майка му е от заможно австрийско еврейско семейство. Първоначално Питър се занимава с актьорство през 50-те години на ХХ век, като изучава занаята си при легендарната учителка по актьорско майсторство Стела Адлер и участва в телевизионни предавания и летни представления. В началото на 60-те години на миналия век става известен с това, че програмира филми в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Обсебен от киното, който в младежките си години понякога гледа до 400 филма годишно, Богданович показва творчеството на американски режисьори като Джон Форд, за когото впоследствие написва книга въз основа на бележките, които изготвя за ретроспективата на режисьора в МОМА, и недооценения тогава Хауърд Хоукс. Богданович обръща внимание и на такива забравени пионери на американското кино като Алън Дюан.

Богданович е повлиян от френските критици от 50-те години на ХХ век, които пишат за Cahiers du Cinema, особено от превърналия се в критик режисьор Франсоа Трюфо. Преди самият той да стане режисьор, изгражда репутацията си на филмов писател със статии в списание Esquire. През 1968 г., следвайки примера на критиците от Cahiers du Cinema Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл и Ерик Ромер, които създават Nouvelle Vague ("Новата вълна"), като правят свои собствени филми, Богданович става режисьор. Работейки за майстора на нискобюджетните филми Роджър Корман, Богданович режисира възхваляваните от критиката "Мишени" (1968) и не толкова възхвалявания от критиката "Пътуване до планетата на праисторическите жени" (1968) - филм, който е най-добре да бъде забравен.

Връщайки се към журналистиката, Богданович завързва приятелство за цял живот с легендарния Орсън Уелс, докато го интервюира на снимачната площадка на филмовата адаптация на Майк Никълс "Catch-22" (1970) по романа на Джоузеф Хелър. Впоследствие Богданович изиграва важна роля в разясняването на Уелс и неговата кариера с трудовете си за великия актьор-режисьор, най-вече с книгата си "Това е Орсън Уелс" (1992 г.). Непрекъснато издава безценни книги за киното, особено "Кой го е направил дяволът: Разговори с легендарни режисьори", незаменим том, който утвърждава Богданович, заедно с Кевин Браунлоу, като един от водещите англоезични хроникьори на киното.

32-годишният Богданович е приветстван от критиката като вундеркинд на Уелс, когато излиза най-известният му филм "Последното шоу" (1971). Филмът получава осем номинации за "Оскар", включително на Богданович за най-добър режисьор, и печели две от тях - за Клорис Личман и ветерана от "John Ford Stock Company" Бен Джонсън в поддържащите актьорски категории. Богданович, който е избрал 19-годишния модел Сибил Шепърд за главната роля във филма, се влюбва в младата красавица, афера, която в крайна сметка води до развода му с декораторката на филма Поли Плат, негова дългогодишна артистична сътрудничка и майка на двете му деца.

След "Последното филмово шоу" (1971 г.) Богданович прави голям хит - "Какво става, докторе?" (1972 г.), комедия с пропуски, силно заимствана от "Да отгледаш бебе" (1938 г.) на Хоукс и "Момичето му в петък" (1940 г.), с Барбра Стрейзънд и "Райън О'Нийл" в главните роли. Въпреки че залага на почитта към отминалото кино, Богданович затвърждава статута си на един от новите режисьори от "А" класа, сред които са носителите на "Оскар" Франсис Форд Копола и Уилям Фридкин, с които създава The Directors Company. The Directors Company е щедра продуцентска сделка с Paramount Pictures, която по същество дава на режисьорите картбланш, ако се придържат към строги бюджетни ограничения. Именно чрез тази структура е създаден следващият голям хит на Богданович - възхваляваният от критиката "Хартиена луна" (1973).

"Хартиена луна" (1973 г.), комедия от епохата на депресията с Райън О'Нийл в главната роля, която носи на десетгодишната му дъщеря Тейтъм О'Нийл "Оскар" за най-добра поддържаща женска роля, се оказва връх в кариерата на Богданович. Принуден да дели печалбата с колегите си режисьори, Богданович започва да изпитва недоволство от това споразумение. Впоследствие "Directors Company" продуцира само още два филма - възхвалявания от критиката "Разговор" (1974 г.) на Франсис Форд Копола, който е номиниран за "Оскар" за най-добър филм на 1974 г. и носи на Копола "Оскар" за най-добър режисьор, и "Дейзи Милър" (1974 г.) на Богданович - филм, който е посрещнат от съвсем различна критика.

Адаптация на новелата на Хенри Джеймс, "Дейзи Милър" (1974 г.) поставя началото на края на кариерата на Богданович като популярен и признат от критиката режисьор. Филмът, в който главната роля се изпълнява от любовницата на Богданович - Сибил Шепърд, е отхвърлен от критиката и претърпява провал в боксофиса. Следващият филм на Богданович, "Най-сетне любов" (1975 г.), екранизация на мюзикъла на Коул Портър с Кибил Шепърд в главната роля, е осмиван от някои критици като един от най-лошите филми, създавани някога: Номинираните и победителите, най-лошите постижения в историята на Холивуд" (1980 г.). Филмът също така е касова бомба, въпреки че в него участва Бърт Рейнолдс, горещо горяща звезда, която в края на 70-те години на миналия век ще придобие статут на супернова.

Богданович настоява да заснеме музикалните номера за "Най-сетне любов" (1975 г.) на живо - процес, който не е използван от ранните дни на говорещите филми, когато звукорежисьорът Дъглас Шиърър развива синхронизацията по устни в Metro-Goldwyn-Mayer. Решението е широко осмивано, тъй като никой от главните актьори не е известен с певческите си способности (самият Богданович е издал критикуван албум на Сибил Шепърд, която пее песни на Коул Портър през 1974 г.). Общественото мнение за Богданович се превръща в мнение за арогантен режисьор, скован от собствената си гордост.

Опитвайки се да си върне мълнията от бутилката, която е била ранният му успех, Богданович отново се обръща към миналото, своето и това на киното, с филма Nickelodeon (1976). Филмът, комедия, разказваща за първите дни на филмовата индустрия, събира отново Райън О'Нийл и "Тейтъм О'Нийл" от последния му хит "Хартиена луна" (1973) с Бърт Рейнолдс. Посъветван да не използва непопулярната (както сред публиката, така и сред критиката) Сибил Шепърд във филма, Богданович използва новодошлата Джейн Хичкок като главна героиня. За съжаление магията на "Хартиена луна" (1973) не се повтаря и филмът загива в боксофиса. Джейн Хичкок, откритието на Богданович, ще направи само още един филм, преди да се откаже.

След тригодишна пауза Богданович се завръща с неуспешния от гледна точка на критиката и финансите "Свети Джак" (1979) за Playboy Productions Inc. на Хю Хефнър. Дългогодишната афера на Богданович със Сибил Шепърд приключва през 1978 г., но продуцентският договор, с който Хю Хефнър става продуцент на филма, е част от уреждането на съдебното дело, което Шепърд е завела срещу Хефнър за публикуването на нейни голи снимки, пиратски копирани от отпечатък на филма The Last Picture Show (1971) в списание Playboy. След това Богданович започва да снима филма, който ще се превърне във Ватерло в кариерата му - "Всички се смееха" (1981), нискобюджетна ансамблова комедия с участието на Одри Хепбърн и Дороти Стратън, плеймейтката на годината на Playboy за 1980 г. По време на снимките на филма Богданович се влюбва в Стратън, която е омъжена за емоционално нестабилния мошеник Пол Снайдър, който разчита на нея финансово. Стратън се премества при Богданович и когато тя казва на Снайдър, че го напуска, той я застрелва и убива, след което се самоубива.


"Всички се смееха" (1981 г.) не успява да привлече разпространител поради негативната публичност около убийството на Стратън, въпреки че е един от малкото филми, заснети от легендарната Одри Хепбърн след временното ѝ пенсиониране през 1967 г. (филмът ще се окаже последната главна роля на Хепбърн в кинофилм). Съкрушеният Богданович откупува правата върху негатива, за да бъде видян от публиката, но филмът има ограничен тираж, получава слаби отзиви и струва на Богданович милиони долари, което довежда емоционално опустошения режисьор до фалит.

Богданович се връща към първото си занимание - писането, за да напише мемоарите за мъртвата си любов "Убийството на еднорога: Дороти Стратън (1960-1980)", който е публикуван през 1984 г. Книгата е рипост на статията на Тереза Карпентър "Смъртта на плеймейтката", написана за The Village Voice, която печели наградата "Пулицър" през 1981 г. Карпентър порицава Богданович и Хю Хефнър, твърдейки, че Стратън е била толкова тяхна жертва, колкото и на Пол Снайдър. Статията служи за основа на филма на Боб Фос "Звезда 80" (1983 г.), в който Богданович е представен като измисления режисьор "Арам Николас".

Кариерата на Богданович като известен режисьор е приключила и въпреки че постига скромен успех с филма "Маска" (1985), продължението на най-големия му успех "Последното филмово шоу" (1971), "Тексасвил" (1990), е разочарование за критиката и боксофиса. През 1992 и 1993 г. режисира още два театрални филма, но неуспехът им го държи далеч от големия екран до филма "Котешко мяукане" (2001). Връщайки се отново към преработката на миналото, този път предполагаемото убийство на режисьора Томас Х. Инс от бете-ноара на Уелс Уилям Рандолф Хърст, "Котешкото мяукане" (2001 г.) има скромен успех сред критиците, но е провал в боксофиса. В допълнение към режисирането на някои телевизионни филми, Богданович се връща към актьорската игра, с постоянна гостуваща роля в кабелния телевизионен сериал "Семейство Сопрано" (1999 г.) като анализатор на д-р Дженифър Мелфи.

Личната репутация на Богданович страда от клюките за 13-годишния му брак с 19-годишната сестра на Дороти Стратън - Луиза Стратън, която е с 29 години по-млада от него. Някои клюки твърдяха, че поведението на Богданович прилича на това на героя на Джеймс Стюарт в некрофилския шедьовър на Алфред Хичкок "Вертиго" (1958 г.), като режисьорът се опитва да преобрази Стратън в образа на покойната ѝ сестра. Бракът им завършва с развод през 2001 г.

Сега, в началото на осемдесетте си години, Богданович вероятно подражава на своя герой Орсън Уелс, но по непреднамерен начин, като режисьор, който никога не възвръща признанието, дадено на първия им голям успех. Въпреки това, за разлика от широко признатия майстор Уелс, орбитата на репутацията на Богданович така и не се възстановява от апогея, който достига за кратко в началото на 70-те години.

Съществуват предположения, че гибелта на Питър Богданович като режисьор е била гарантирана, когато той изоставя съпругата си и артистична сътрудничка Поли Плат заради Сибил Шепърд. Плат е работила с Богданович по всички негови ранни успехи и някои критици смятат, че контролиращото артистично съзнание на "Последното филмово шоу" (1971) е било на Плат. Разделяйки се с Плат след "Хартиена луна" (1973 г.), Богданович бързо се свлича от върховете на вундеркинд до човек, който преследва епична глупост, както се вижда от "Дейзи Милър" (1974 г.) и "Най-сетне любов" (1975 г.).

През 1998 г. Националният съвет за съхранение на филми към Библиотеката на Конгреса включва "Последното филмово шоу" (1971) в Националния филмов регистър - чест, която се присъжда само на най-значимите в културно отношение филми. - И.И. превод