Рецензия на SOS: Рейчъл Макадамс на пуст остров и без милост към гадния си началник

| |

Снимка: 20th Century Studios/Courtesy Everett Collection

Случвало ли ти се е да стиснеш зъби в офиса, да преглътнеш обидата и да си кажеш: "Ех, само да можех веднъж да обърна масата"? Е, представи си, че вселената наистина ти дава този шанс… ама на пуст остров, с рани, глад и човек, който цял живот е свикнал да командва.

SOS тръгва като корпоративен кошмар и за секунди става кошмар от съвсем друг вид. Линда е от онези "невидими" хора в офиса - работи много, знае много, но някак все я прескачат. И точно когато очакваш поредната несправедливост да я пречупи, съдбата я хвърля в ситуация, в която дипломите, титлите и арогантното самочувствие не струват и стотинка.

Началникът ѝ Брадли е типът, който може да ти каже в лицето, че не вижда "никаква стойност" в теб, и да го каже така, сякаш ти прави услуга. После идва бизнес пътуване, частен самолет и катастрофа, която режисьорът показва с онзи садистично-игрив размах, който си му е запазена марка. Всички умират по гадни начини… освен двамата. И ето ги - сами, без помощ, без цивилизация, с една проста истина: "Не сме в офиса вече."

Точно тук филмът става най-завладяващ - с обръщането на силите. Ако си гледал Идиотският триъгълник, ще усетиш сходната схема: хората, които в "нормалния" свят са най-важни, накрая са най-безпомощни. Разликата е, че Сам Рейми не гони социална сатира с престижен аромат. Той размива границите с отвратителни детайли и удоволствието да те кара да се смееш и да се гнусиш в едно и също време.

Най-приятната изненада е как Рейчъл Макадамс играе Линда. Тук тя не е "лъскава" и недостижима. Напротив - нарочно е направена по-скучна, по-смачкана, по-уморена, сякаш животът ѝ е минал в сиви дрехи и тихо преглътнати унижения. И точно това прави промяната ѝ по-вкусна. Когато човек като Линда най-после се изправи, не е просто "момент на сила" - усеща се като възмездие, което си чакал от първата минута.

Дилън О'Брайън пък прави Брадли достатъчно самодоволен, за да ти иде да го оставиш на плажа с раната и мрънкането му. Героят му е от хората, които не могат да живеят без публика и без контрол. На острова няма нито едното. И това го побърква.

И да, SOS не се прави на "логичен" трилър. Предразсъдъците изчезват, напрежението скача, двамата ту играят на цивилизовани колеги, ту се хвърлят в абсурдна война. Рейми натиска точните бутони - счупени зъби, гадни рани, камерата без срам там, където не ти се иска да гледаш. Това е от онези филми, които не питат "удобно ли ти е", а "колко издържаш".

И все пак има нещо, което боде. Рейми някога беше цар на реалистичните картини, а тук се усеща, че понякога прекалява с дигиталното. На пуст остров всичко трябва да е "на ръка" - огън, вода, оцеляване. И когато видиш нещо прекалено компютърно, магията леко се пука.

SOS е още един знак, че публиката огладня за трилъри, които не са стерилни и "премерени". Второ, защото връща Сам Рейми в територията, където се чувства най-опасен - черен хумор, кървав ужас и непредсказуемост. И трето, защото това е филм за онова тихо унижение, което много хора трупат в работата си. Не е нужно да си на пуст остров, за да разбереш Линда. Достатъчно е да си бил недооценен.

Според нас това е добра новина за феновете, които искат "истински" Рейми, не просто още един гладък студиен трилър. Харесва ни, че филмът не се размива с романтика и не ти продава фалшиво "сплотяване" между героите. Тук има злоба, има болка и има онова мръсно удоволствие да гледаш как властта се стопява. Ако търсиш престижна драма, това не е твоето. Но ако ти се гледа нещо диво, гадно и забавно на ръба, SOS звучи като точния удар.

А ти как си - би ли гледал филм, в който оцеляването е само фон, а истинската битка е между служител и шеф, без грам милост? И ако си бил на мястото на Линда - би ли обърнал масата, ако най-после имаш шанс?