„Хищникът: Опасна зона“ – когато чудовището става човекът в историята

| |

„Predator: Badlands / Хищникът: Опасна зона“ ни пренася на една от най-опасните планети в киноисторията и успява да направи нещо, което малко хора очакваха от тази поредица – да съчетае жесток sci-fi екшън с емоционална, почти философска история за това какво означава да бъдеш… човек, при положение че в кадър няма нито един представител на човешкия вид.

Филмът е визуално пиршество – красиви и ужасяващи животни и растения, плътно изградена екосистема, стегнат сценарий без „дупки“ и актьорска игра, която работи повече с погледи, жестове и мълчание, отколкото с реплики. В комбинация с познатите играчки и high-tech оръжия от вселената на „Хищникът“ това го прави едновременно подарък за феновете и напълно самостоятелно приключение, което може да гледаш и без да знаеш целия франчайз.

Хищникът вече не е чудовище от сенките, а главен герой

За първи път в историята на поредицата главният герой е самият Хищник. Видът им се нарича Йауджа – войнствена раса, в която силата е религия, а всяка форма на слабост е позор. Главният герой се казва Дек – млад и дребен за стандартите на своя народ, затова останалите го наричат „джудже“ и отказват да го признаят за воин.

След опит за убийство от собствения му баща – вождът на племето – Дек бяга на планетата Генна, известна като Планетата на смъртта. Там живее легендарен супер-хищник, Калиск, който е избил всички, осмелили се да го предизвикат. Планът на Дек е прост и самоубийствен: да убие Кализк, да занесе главата и гръбнака му у дома и най-после да бъде признат.

Началото напомня на класически истории за оцеляване – „Робинзон Крузо“, „Джеремая Джонсън“, „Корабокрушенец“, но пренесени в безмилостен sci-fi свят. Новодошлият враждебен пейзаж, чуждите растения и животни, планета, която сякаш има една-единствена цел – да те убие. Мотивът „изгнаник, който мечтае за триумфално завръщане“ е древен колкото разказването на истории, но става свеж, когато видим колко брутално Генна посреща Дек.

Андроидът с душа: Тия и срещата с Weyland-Yutani

На Генна Дек намира неочакван съюзник – Тия (Ел Фанинг), андроид, оцелял от десант, финансиран от познатата ни от „Пришълецът“ корпорация Weyland-Yutani. Планът, както често се случва в Alien-вселената, е бил да заловят смъртоносни създания и да ги превърнат в биологично оръжие. Вместо това супер-хищникът Калиск избива отряда и разкъсва Тия на две, оставяйки я да „живее“ само от кръста нагоре.

Сега Тия се придвижва, ходейки на ръце, с движения, които приличат на гимнастичка на успоредка – едновременно странно и по детски красиво. Тя вярва, че друга андроидка със същия модел – Теса (също изиграна от Фанинг) – е оцеляла някъде на планетата, и иска да се върне на мястото на клането, да я спаси и да си намери останалата част от тялото. В замяна предлага да стане водач на Дек и партньор в лова на Калиск.

Така се ражда една от най-нетипичните „buddy“ двойки в жанра – мълчалив, асоциален воин и логорейна, непрекъснато любопитна андроидка, която говори като героиня на Даян Кийтън. В началото Дек буквално я носи на гърдите си като бебе в кенгуру, а после се отказва и я премята на гърба си като раница, само и само да не я гледа в очите, докато го засипва с въпроси от типа: „С какво дъвчеш – с външните зъби или с вътрешните?“.

Колкото и да го дразни, Дек не може да я остави – Тия познава планетата, вижда опасности, които той не би разпознал. А тя има простото правило: „Единственият начин да оцелееш на Генна е да я научиш.“

Планета, която диша – и убива

Филмът се отличава с нещо, което липсва в много sci-fi приключения: усещането, че светът е истински, с комплексна екосистема, в която всичко е свързано с всичко. Дан Трахтенбърг очевидно черпи вдъхновение от автори като Терънс Малик – камерата често се задържа върху дребни същества, растения, насекоми, начини, по които едни видове използват слабостите на други.

„Опасна зона“ не се задоволява само с „големите чудовища“. Да, Калиск е огромен, настръхнал, зъбат кошмар, висок към десет метра. Но филмът е също толкова влюбен в дребните детайли – тревопасни, хищни растения, насекоми, които в правилната ситуация са по-опасни от плазмено оръжие. В една от най-запомнящите се сцени, птицеподобно създание пуска камъни върху растение, покрито с пулсиращи мехурчета – резултатът е естествен напалм, който подпалва всичко наоколо.

Инструменти, семейство, слабост – думите като оръжия

Както във всеки филм от поредицата, оръжията и джаджите на Хищниците играят ключова роля – Дек има своя high-tech арсенал и го използва с финес. Но „Опасна зона“ отива по-далеч: интересува се от „инструментите“ в широк смисъл – от оръжията до езика и понятията, с които героите описват света.

Думите „семейство“, „слабост“, „брат“, „сестра“, „майка“ тук не са просто поетика – те са тактика. На кораба компанията отново се управлява от централен компютър, наречен MUTHER, а различните герои използват семейния речник, за да манипулират, да прикриват истини или да си дадат кураж. Дек обяснява накратко за братята си, Тия започва да мисли за Теса като за „сестра“, въпреки че реално е просто копие от същия модел. Това замъглява преценката ѝ и става оръжие срещу нея – рестартираната Теса се връща като студена корпоративна машина, лоялна не към „семейството“, а към Weyland-Yutani.

Филмът не се задоволява да спомене тези идеи и да ги остави да висят. В диалозите между Тия и Дек, както и в продължителните екшън сцени, виждаме как понятия като „слабост“ и „емпатия“ променят поведението им. Тия признава, че е програмирана да изпитва емоции, защото така е по-лесно да предизвика доверие и да изкопчи информация. Дек е шокиран – в неговия свят чувствата са равни на слабост. Постепенно обаче започва да разбира, че именно „слабостите“ дават смисъл на това да не си сам.

Една от най-хубавите реплики идва, когато Тия казва: „Мога да оцелея сама. Но защо да искам да оцелея сама?“

Sci-fi уестърн за изгнаници, стада и истинските „алфи“

„Хищникът: Опасна зона“ продължава линията на „Prey“ – като кодира всичко това в структура на уестърн. Филмът напомня „The Outlaw Josey Wales“ – история за опустошен от войната самотник, който кълне всичко живо, но по пътя събира около себе си цяла малка общност.

В един момент Тия обяснява на Дек популярната идея за „алфа“ в глутница вълци и поправя клишето: алфата не е най-злобният и силен, а този, който най-добре пази останалите. Това е и ключът към трансформацията на Дек – от дребно, комплексирано „джудже“, обсебено от желанието да докаже нещо на баща си, до лидер, който вижда смисъл в това да оцелява заедно с другите.

По пътя към Калиск към него и Тия се присъединява и Бъд – странно, кучеобразно, маймуноподобно същество с огромни очи, което копира жестовете на Дек като дете, което подражава на родител. Така от двама аутсайдери постепенно се оформя нещо като импровизирано семейство – воин, андроид и извънземен „домашен любимец“, който всъщност носи емоционалното сърце на много сцени.

Финал без спойлери: свободата да поискаш друго

Една от големите сили на филма е, че постоянно изненадва – не толкова с „шокиращи обрати“, колкото с начина, по който стига до тях. Почти всяка важна промяна е подготвена от по-ранни образи и реплики, така че накрая усещането е: „Разбира се, че така трябваше да стане.“

Без да издаваме как завършва историята, може да се каже, че „Хищникът: Опасна зона“ е странно вдъхновяващо приключение за същества, които успяват да надскочат собственото си „програмиране“ – независимо дали е записано в код, в гени или в чужди очаквания. Понякога това, което най-много искаш да докажеш, се оказва най-малко важно. А когато си позволиш да поискаш нещо друго, всъщност ставаш свободен.

За франчайз, започнал като мускулест джунглов екшън с Арнолд Шварценегер, „Хищникът: Опасна зона“ е почти чудо – филм, който не забравя корените си, не пести кръв, пот и хай-тек играчки, но едновременно с това пита: „Какво, ако истинската сила не е в това кого убиваш, а кого избираш да защитиш?“