Снимка: Netflix

Още в първите секунди след финалните надписи на „My Oxford Year“, се запознаваме с лъчезарната Анна, която крачи по улиците около прочутия университет и... бива залята от локва, пръсната от ретро автомобил, шофиран – разбира се – от бъдещия ѝ любим. Този типично неуклюж момент, присъщ на романтичните комедии, се превръща в метафора за самото преживяване като зрител – сякаш и нас ни окъпва същата локва от повтарящи се, нелогични решения, представени като трогателна съдба. Вместо нежна, феминистка история за млада жена, преоткриваща мечтите си, получаваме предсказуемо мелодраматично клише: „Как да спасиш богат симпатяга с проблеми“.

Анна де ла Вега (София Карсън) мечтае за Оксфорд още от 10-годишна възраст, когато за пръв път отваря прашна стихосбирка. Дори преди да се появи на екрана, вече знаем, че тя е амбициозна, дисциплинирана и целеустремена – подсказано чрез безупречно подбрани детайли: книги на Остин, Фицджералд и Бронте, диплома от Корнел, награди в рамки. Планът ѝ е ясен – да отложи работа като финансов анализатор в Goldman Sachs, да изкара една година, изучавайки викторианска поезия с професор Стаян (Барунка О’Шонеси), и да се върне в Щатите, за да сбъдне очакванията на родителите си.

Снимка: Netflix

Но съдбата (или по-скоро сценарият) има други планове. В магазинче за fish & chips, Анна се сблъсква с Джейми Дейвънпорт (Кори Милкрист) – чаровен местен плейбой, който се оказва... и неин преподавател. Следват флиртуващи закачки, караоке в пъб, дюнери в полунощ, ревност с червенокоса красавица и объркан състудент. В крайна сметка, прехвърчат искри. Но когато отношенията им минават отвъд флирта, започват да изплуват тайни, които ще променят и двамата завинаги.

Режисьорът Иън Морис (The Inbetweeners) и сценаристите Алисън Бърнет и Мелиса Озбърн (по романа на Джулия Уелан) не успяват да изведат потенциала на историята. Въпреки че се твърди, че Анна цени практичното пред романтиката, на екрана виждаме единствено жена, обсебена от чувства и сантименталност. Противоречието между стремежа ѝ към успех и нуждата от любов остава недоразвито. Филмът подминава важния пласт на героинята – дъщеря на имигранти, разкъсвана между лични мечти и родителски очаквания.

След първоначалната адаптация към живота в Оксфорд (с предсказуеми гигове „американка в чужбина“), фокусът се изместя от Анна към семейните драми на Джейми. Неговите конфликти с консервативния баща (Дуґрей Скот) и отричащата реалността майка (Катрин Маккормак) изземват вниманието и до самия край Анна се превръща в поддържащ герой в собствения си разказ. Тя дори се жертва, за да поправи счупеното в неговото семейство, докато нейното развитие остава повърхностно и незадоволително.

Снимка: Netflix

За щастие, технически филмът има своите силни страни. Монтажистките Виктория Бойдел и Кристина Хедърингтън внасят динамика и чар в романтичните сцени, особено в последния монтаж, който успява да докосне. Музиката на Изабела Съмърс създава атмосфера, а операторът Реми Адефарасин използва мека светлина за визуална топлина. Все пак, филмът изглежда доста плосък и дигитално стерилен, особено в сравнение с ретро кадри от Oxford Blues, включени в началото.

Романтична история може да проработи, само ако ни е грижа за двойката – и въпреки всички недостатъци, Карсън и Милкрист внасят нужната искра. Тяхната химия е естествена, а играта им – искрена. Карсън, както и в предишната си Netflix роля в The Life List, умее да предава уязвимост със сила и ирония. Специални поздравления заслужава и Хари Тревълдуин в ролята на Чарли, съсед и състудент на Анна, който краде всяка сцена, в която се появява – особено с монолога си за... собствената си смърт.

„My Oxford Year“ се опитва да бъде вълнуващ микс от The Fault in Our Stars и Wish You Were Here, но звучи по-близо до Me Without You – със слабо мотивирани герои и хаотична структура. Вместо искрена история за сблъсъка между мечти, любов и идентичност, получаваме филм, който забравя най-важното: героинята му трябваше да бъде в центъра.

Вижте трейлърът тук: