Ванеса Редгрейв (Vanessa Redgrave)

На 30 януари 1937 г. известният театрален актьор Майкъл Редгрейв играе в постановка на "Хамлет" в Лондон. По време на реверанса главният изпълнител на спектакъла, Лорънс Оливие, обявява на публиката: "Тази вечер се роди една велика актриса". Това се отнася за новородената дъщеря на неговия колега Ванеса Редгрейв.

Ванеса е родена в Гринуич, Лондон, в семейството на Майкъл Редгрейв и Рейчъл Кемпсън, и двамата актьори. Три четвърти век след раждането ѝ (въпреки многобройните възходи и падения) това доста напредничаво очакване определено е оправдано с една прочута актриса, която е носителка (наред с много други) на Оскар, две награди Еми, два Златни глобуса, две награди за най-добра актриса в Кан, Тони, награда на Гилдията на филмовите актьори, театрална награда "Лорънс Оливие" и стипендия на БАФТА.

Израствайки с такива прочути театрални родители, още от ранна възраст към нея, брат ѝ Корин Редгрейв и сестра ѝ Лин Редгрейв са отправени големи очаквания. Рано пораснала и накрая достигнала ръст малко под метър и половина, Редгрейв първоначално планира да танцува и да изпълнява балет като професия. Въпреки това тя се спира на актьорството и през 1954 г. постъпва в Central School of Speech and Drama, а четири години по-късно дебютира на Уест Енд. През десетилетието на 60-те години на ХХ век тя се развива и напредва, за да се превърне в една от най-забележителните млади звезди на английската сцена, а след това и в киното. На лондонска сцена играе в класическите заглавия: "Докосване до слънцето", "Кориолан", "Сън в лятна нощ", "Всичко хубаво свършва добре", "Както ви харесва", "Дамата от морето", "Чайка" и много други. До средата на 60-те години на миналия век тя получава различни филмови роли и се превръща в забележителна красавица с тънка, висока фигура и привлекателно лице. През 1966 г. дебютира на големия екран като красивата бивша съпруга на луд в номинирано за "Оскар" изпълнение в странната комедия "Морган": Подходящ случай за лечение (1966 г.), както и загадъчната жена в обществен парк, която отчаяно се нуждае от негативите на фотографа в култовия Blow-Up (1966 г.) и за кратко се появява в неизявената роля на Ан Болейн в носителя на наградата за най-добър филм на годината Мъж за всички времена (1966 г.).

Същата година на лондонска сцена тя успява да се превъплъти в главната роля в "Премиерата на мис Джийн Броуди" (която няколко години по-късно е адаптирана за големия екран, но вместо нея е избрана Маги Смит, която успява да спечели "Оскар" за изпълнението си). Следващите ѝ творби са главната роля в касовата адаптация "Камелот" (1967 г.) - филм, популярен сред публиката, но отхвърлен от критиката, и втората ѝ номинация за "Оскар" за ролята на Айседора Дънкан в оценения от критиката "Айседора" (1968 г.).

Нарастването на популярността ѝ в киното съвпада и с публичната ѝ политическа ангажираност - тя е едно от водещите лица в протестите срещу войната във Виетнам и води известното шествие до посолството на САЩ, арестувана е по време на демонстрация за забрана на бомбите, публично подкрепя Организацията за освобождение на Палестина (ООП) на Яшар Арафат и се бори за различни други човешки права и особено за леви каузи. Въпреки възхитително независимите ѝ качества, повечето от политическите ѝ убеждения не бяха до голяма степен подкрепени от обществеността. През 1971 г., след 3 филма един след друг, Редгрейв претърпява спонтанен аборт (това щеше да бъде четвъртият ѝ аборт след Наташа Ричардсън, Джоли Ричардсън и Карло Габриел Неро) и раздяла с тогавашния ѝ партньор и баща на сина ѝ Франко Неро. По същото време брат ѝ Корин, който е също толкова политически активен, я запознава с Работническата революционна партия - група, която има за цел да унищожи капитализма и да премахне монархията. Филмовата ѝ кариера започва да страда и да отстъпва на заден план, тъй като тя се ангажира по-активно с партията, като два пъти се опитва да се кандидатира за член на партията в парламента, получавайки само много малък процент гласове.

Що се отнася до филмовата ѝ кариера по това време, тя получава вероятно най-малката роля в огромния ансамблов хит "Убийство в Ориент експрес" (1974 г.) и още една неблагодарна малка роля като Лола Деверо в приключението на Шерлок Холмс "Решението на седемте цента" (1976 г.).

След прочутия си дебют на Бродуей, през 1977 г. тя предизвиква нови спорове с участието си в два филма, първо в "Джулия" (1977), където играе срещу Джейн Фонда като жена, бореща се с нацисткото потисничество, и разказва и участва в документалния филм "Палестинецът" (1977), където танцува с автомат "Калашников". Тя публично заявява своето осъждане на това, което нарича "ционистки худлум", което възмущава еврейските групи и в резултат на това прожекцията на документалния ѝ филм е бомбардирана, а Редгрейв е заплашвана лично от Лигата за защита на евреите (ЛЗЕ). Случи се така, че "Джулия" (1977 г.) имаше огромен успех сред критиката и самата Редгрейв беше номинирана за "Оскар" за най-добра поддържаща женска роля, но еврейските групи за подкрепа поискаха номинацията ѝ да отпадне и по време на събитието за връчване на наградите "Оскар" изгориха чучела на Редгрейв и протестираха и пикетираха. Редгрейв е принудена да влезе на събитието през заден вход, за да избегне посегателства, а когато печели наградата, тя отбелязва, че причинителите на безредиците са "ционистки хулигани", което кара публиката да изтръпне и да освирка. Речта достига до вестниците на следващата сутрин и репутацията ѝ е допълнително накърнена.

Изненада е, когато CBS я наема за ролята на реално оцелялата от нацистки лагер Фания Фенелон в "Игра на време" (1980), въпреки още повече спорове и протести (самата Фенелон дори не искала Редгрейв да я изобразява) тя печели "Еми" за ролята, а филмът е една от най-рейтинговите програми за годината. Последвалата работа в киното след получаването на "Оскар" е предимно с ниска степен на изразеност, но успешна, като изпълненията във филми като "Янките" (1979), "Агата" (1979), "Бостънците" (1984), "Уедърби" (1985) и "Надигни уши" (1987) допълнително затвърждават репутацията ѝ на добра актриса и тя получава различни отличия и номинации.

Въпреки това основно през 80-те години на ХХ век тя се фокусира върху телевизионни филми и високобюджетни минисериали, както и върху театъра в Лондон и Ню Йорк. През 1984 г. влиза в заглавията на вестниците, когато съди Бостънския симфоничен оркестър за 5 млн. долара за неправомерно прекратяване на договора ѝ заради нейната политика (тя също така заявява, че заплатата ѝ в "Агата" (1979) е била значително намалена по същата причина). Тя става по-популярна през 90-те години на ХХ в., когато се появява в поредица от високопрофилни филми, но ролите често не използват достатъчно възможностите на Редгрейв или са малки епизодични/5-минутни роли. Сред най-значимите филми са Howards End (1992), Little Odessa (1994), Mission: Невъзможна" (1996) и "Люлката ще се люлее" (1999), както и главните й роли в "Месец край езерото" (1995) и "Госпожа Далоуей" (1997).

През 2003 г. най-накрая печели престижната награда "Тони" за изпълнението си в "Дългият ден на пътуването в нощта" и следват още две номинации за "Тони" на Бродуей - нейното one woman show "The Year of Magical Thinking" през 2007 г. и "Driving Miss Daisy" през 2010 г., което не само е удължено поради големия интерес, но и е прехвърлено на Уест Енд за допълнителни три месеца през 2011 г.

Ванеса продължава да подкрепя каузи и е известна с това, че дарява огромни суми от собствените си пари за различни свои убеждения. Тя публично се противопоставя на войната в Ирак, води кампания за закриване на затвора Гуантанамо, подкрепя правата на гейовете и лесбийките, както и изследванията на СПИН и много други въпроси. През 1993 г. издава автобиографията си, а няколко години по-късно е избрана за посланик на добра воля на УНИЦЕФ. Известна е и с това, че отказва поканата да бъде обявена за дама за заслугите си като актриса. Мнозина се питат до какви върхове би могла да стигне кариерата ѝ, ако не бяха нейните откровени възгледи, но изглежда, че да бъдеш знаменитост и изкуственият начин на живот, който обикновено е свързан с това, ни най-малко не интересува Редгрейв.

Ванеса многократно е работила професионално и с трите си деца (най-голямата ѝ дъщеря, Наташа Ричардсън, трагично загива на 45-годишна възраст вследствие на ски инцидент) и в средата на 70-те си години все още редовно работи по телевизията, в киното и театъра, като отново и отново изнася страхотни представления. - И.И. превод