Ветеранът актьор и режисьор Робърт Селдън Дювал е роден на 5 януари 1931 г. в Сан Диего, Калифорния, в семейството на Милдред Вирджиния (Харт), аматьорска актриса, и Уилям Хауърд Дювал, професионален военен, който по-късно става адмирал. Дювал завършва драматургия в колежа "Принсипиа" (Елса, щата Илинойс), а след дипломирането си през 1953 г. служи две години в армията. През 1955 г. започва да посещава The Neighborhood Playhouse School of the Theatre в Ню Йорк в рамките на G.I. Bill, където учи при Санфорд Майснер заедно с Дъстин Хофман, с когото Дювал дели една квартира. И двамата са близки с друг борещ се млад актьор на име Джийн Хекман. Мейзнър ангажира Дювал в пиесата "Среднощният викач" на Хортън Фут - връзка, която ще се окаже решаваща за кариерата му, тъй като именно Фут препоръчва на Дювал да изиграе умствено увредения "Бу Радли" в "Да убиеш присмехулник" (1962). Това е първата му "главна" роля след дебюта му в киното през 1956 г. като депутат в "Някой там горе ме харесва" (1956) с Пол Нюман в главната роля.
Дювал започва да се изявява като театрален актьор в Ню Йорк, като през 1965 г. печели наградата "Оби" за ролята на кръвосмесителния моряк "Еди Карбоне" в извънбродуейското възраждане на пиесата на Артър Милър "Изглед от моста", постановка, на която неговият стар съсед Хофман е асистент-режисьор. Намира постоянна работа в епизодични телевизионни предавания и се появява като скромен актьор във филми, като "Преследване" (1966) на Артър Пен с Марлон Брандо и във филмите "Отброяване" (1967) на Робърт Олтман и "Хората на дъжда" (1969) на Франсис Форд Копола, в които играе заедно с Джеймс Каан.
Запомня се и като тежкотоварния, който е застрелян от Джон Уейн в кулминацията на "Истински пясък" (1969), и е първият "майор Франк Бърнс", създавайки образа в комедията на Олтман за Корейската война M*A*S*H (1970). Той се появява и като едноименния главен герой в режисьорския дебют на Джордж Лукас "THX 1138" (1971). Именно Франсис Форд Копола, заснемайки "Кръстникът" (1972), събира Дювал с Брандо и Каан и му осигурява пробив в кариерата като адвоката на мафията "Том Хаген". За тази роля получава първата от шестте си номинации за "Оскар".
След това Дювал има постоянна работа в главни роли във филми като "Кръстникът - част II" (1974), "Елитът на убийците" (1975), "Мрежата" (1976), "Решението на седемте процента" (1976) и "Орелът кацна" (1976). От време на време този актьор получава възможност да изиграе главна роля, най-вече в "Утре" (1972), в който е блестящ като невнятен фермер от задните гори на Уилям Фокнър. По-малко впечатляващ е като главен герой в "Знак 373" (1973), в който играе персонаж, базиран на реалния детектив от нюйоркската полиция Еди Игън, същият, за когото старият му приятел Джийн Хекман е получил "Оскар" за ролята на "Попай Дойл" във "Френска връзка" (1971).
Именно участието му като "подполковник Килгор" в друг филм на Копола, "Апокалипсис сега" (1979), затвърждава репутацията на Дювал като голям актьор. За тази роля той получава втората си номинация за "Оскар" и е обявен от Книгата на рекордите на Гинес за най-универсалния актьор в света. Дювал създава един от най-запомнящите се филмови герои и дава на света незабравимата фраза: "Обичам миризмата на напалм сутрин!"
Впоследствие Дювал се оказва един от малкото утвърдени актьори, които успяват да преминат от поддържащи към главни роли, с номинациите си за "Оскар" във филмите "Великият Сантини" (1979 г.) и "Нежни милувки" (1983 г.), последният от които му носи "Оскар" за най-добър актьор. На върха на кариерата си Дювал сякаш е засегнат от легендарното "оскарово проклятие", което е сполетяло кариерите на колегите му носители на "Оскар" Луиза Райнер, Род Стайгер и Клиф Робъртсън. Той не можеше да намери работа, която да отговаря на таланта му, било то поради исканията му за заплата след "Оскар"-ите, било то поради липсата на мнение в бранша, че той наистина е подходящ за водещи роли. Не се появява в "Кръстникът, част III" (1990), тъй като студиото не отстъпва пред исканията му за заплата, съизмерима с тази на Ал Пачино, който получава 5 милиона долара за ролята на Майкъл Корлеоне.
Най-голямото му постижение непосредствено след "Оскар"-ите е триумфалното превъплъщение в образа на тексаския рейнджър Гъс Маккрей в телевизионния минисериал "Самотен гълъб" (1989), за който получава номинация за "Еми". Втора номинация за "Еми" и "Златен глобус" получава за образа на съветския диктатор Йосиф Сталин в "Сталин" (1992), а трета номинация за "Еми" - за ролята на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман в "Човекът, който залови Айхман" (1996).
Разтърсващото за кариерата му е, че Дювал в крайна сметка се установява отново в статута си на един от водещите характерни актьори в бранша, съперничещ единствено на стария си приятел Джийн Хекман. Дювал, за разлика от Хакман, е и режисьор на филми, сред които са документалният "Ние не сме от групата на джетовете" (1977), "Анджело, моя любов" (1983) и "Убийствено танго" (2002). Като сценарист и режисьор Дювал си дава една от най-запомнящите се роли - тази на проповедника, който бяга от закона, в "Апостолът" (1997) - блестящо изпълнение, за което получава третата си номинация за най-добър актьор и общо петата си номинация за "Оскар". Филмът връща Дювал в челните редици на големите актьори и е последван от номинация за "Оскар" за най-добра поддържаща мъжка роля за "Граждански иск" (1998 г.).
Робърт Дювал дълго ще бъде помнен като един от най-великите натуралистични американски актьори на екрана по подобие на Спенсър Трейси и честия му колега Марлон Брандо. Изпълненията му като "Бу Радли" в "Да убиеш присмехулник" (1962), "Джаксън Фентри" в "Утре" (1972), "Том Хаген" в първите два филма за "Кръстникът", "Франк Хакет" в "Мрежата" (1976), "Подполковник Дювал" в Килгор" в "Апокалипсис сега" (1979 г.), "Бул Мичъм" във "Великият Сантини" (1979 г.), "Мак Следж" в "Нежни милувки" (1983 г.), "Гъс Маккрей" в "Самотен гълъб" (1989 г.) и "Сони Дюи" в "Апостолът" (1997 г.) се нареждат сред най-добрите актьорски изпълнения, правени някога на кино. Това е творчество, на което малко актьори могат да се равнят, камо ли да го надминат.
- И.И. превод