Филми с Одри Хепбърн: пълна филмография

Одри Хепбърн е родена на 4 май 1929 г. в брюкселската община Иксел под името Одри Катлийн Ръстън. Майка ѝ, баронеса Ела ван Хемстра, е нидерландска аристократка, а баща ѝ Джоузеф Виктор Антъни Ръстън е британски поданик с корени в Централна Европа и с кариера в бизнеса, включително като почетен британски консул в Нидерландска Източна Индия в по-ранни години. Детството ѝ започва космополитно, но много рано се белязва от семейна нестабилност - баща ѝ напуска семейството, когато тя е малка, и това остава една от най-дълбоките ѝ лични травми през целия живот.

След раздялата на родителите Одри прекарва период в Англия, където посещава частно училище и постепенно се адаптира към нова среда и език. В навечерието на Втората световна война майка ѝ решава, че Нидерландия ще бъде по-безопасно място, и семейството се установява там. Реалността се оказва обратната: германската окупация поставя Одри и близките ѝ в условия на страх, лишения и постоянна несигурност. Тя преживява глад, недохранване и болести, а по време на т.нар. "гладна зима" в края на войната организмът ѝ е толкова отслабен, че това оставя следи и години по-късно. Именно тези преживявания формират една тиха, но много устойчива емпатия у нея - чувство, което по-късно ще се превърне в реални действия далеч извън киното.

След освобождението Одри се връща към мечтата си за танца. Учи балет в Нидерландия, а по-късно продължава обучението си в Лондон при една от големите школи на времето. Точно тогава става ясно, че колкото и да е талантлива и трудолюбива, войната е отнела нещо невъзвратимо - физическата издръжливост, нужна за кариера на професионална балерина. Затова тя започва да работи като модел и да приема малки участия, първоначално като фон или кратки роли в европейски продукции. Дебютът ѝ в киното идва в края на 40-те, а в началото на 50-те вече получава по-осезаеми роли и шанс да бъде забелязана.

Големият ѝ пробив става почти мигновено с "Римска ваканция" (1953). Ролята на принцесата, която вкусва от свободата на обикновения живот, не само я превръща в ново лице на Холивуд, но и ѝ носи "Оскар" за най-добра актриса - рядко постижение за актриса, която дотогава е била почти непозната на американската публика. След това Одри започва да избира проекти, в които присъствието ѝ е различно всеки път: "Сабрина" (1954) показва елегантност и комедиен чар, "Смешно лице" (1957) и "Любов следобед" (1957) затвърждават умението ѝ да бъде едновременно романтична и интелигентно самоиронична, а "Историята на една монахиня" (1959) я извежда в сериозна, драматична територия, където не разчита на блясък, а на вътрешна дисциплина.

В началото на 60-те кариерата ѝ достига нова височина с "Закуска в Тифани" (1961). Холи Голайтли се превръща в образ, който живее собствен живот извън филма - едновременно лек, самозащитен и тъжен, със смях, който често прикрива страх. Следват "Шарада" (1963), където тя играе в шпионско-романтична игра на котка и мишка, и "Моята прекрасна лейди" (1964) - роля, която остава емблематична заради трансформацията на героинята и визуалния стил на филма. По-късно Одри прави едни от най-зрелите си екранни избори в "Двама на път" (1967) - болезнено човешки портрет на любов и износване, и в "Чакай до мрак" (1967), където създава напрежение не с вик, а с прецизно изграждане на страх и смелост.

Личният ѝ живот често се движи паралелно с професионалния, но не като бляскава приказка. Омъжва се за актьора Мел Ферер през 1954 г., а през 1960 г. се ражда първият ѝ син Шон. След развода им в края на 60-те тя сключва брак с италианския психиатър Андреа Доти, от когото има втори син - Лука, роден през 1970 г. С времето Одри все по-съзнателно намалява темпото на снимките, защото семейният живот и желанието ѝ за спокойствие започват да тежат повече от постоянната публичност. По-късно до нея застава холандският актьор Робърт Уолдърс, който остава нейният партньор до края.

В последната голяма глава от живота ѝ Одри сякаш премества центъра на тежестта: вместо да бъде само лице на екрана, тя става лице на кауза. Като посланик на УНИЦЕФ през късните 80-те и началото на 90-те години обикаля райони, засегнати от глад, войни и бедствия - енергия, която трудно се съчетава с представата за "звезда на комфорта". Тя говори за децата не от позиция на дистанцирана знаменитост, а като човек, който помни глада и страха от собственото си детство, и това ѝ дава особена убедителност. Последният ѝ филм е "Always" (1989), след което все по-рядко търси камерата заради самата камера.

Одри Хепбърн умира на 20 януари 1993 г. в Толошназ, кантон Во, Швейцария, на 63-годишна възраст, след боледуване от рядък вид рак, свързан с апендикса. Днес името ѝ остава живо по две линии, които рядко се срещат в една и съща фигура: като актриса с роли, които са остарели достойно, и като човек, който в края на живота си е вложил енергията и известността си в нещо, което няма червен килим, но има реални последствия.