Хей, благодарим ти за подадения сигнал, това е ценно за нас! :)
1307 г. Свещената Римска империя е в смут. Докато хватката й върху Европа отслабва новите династии като Хабсбургите насочват вниманието си към нови земи и отчаяно търсещи повече власт прекланят пред мощта си Швейцария. Вилхелм Тел е местен ловец виждайки фермер нуждаещ се от помощ, след като е убил жесток автрийски губернатор, го насочва към безопасно място. Скоро Тел е въвлечен в налудничавите действия на вицекраля Геслер, който му нарежда да улучи ябълка върху главата на сина си, защото отказва да се преклони пред австрийската власт. Това го кара да се присъедини към съпротивата, за да осигури бъдещето и независимостта на страната си за идните поколения.
Държава: United Kingdom, Italy, United States, Switzerland, Germany
6/10William Tell
Хммм. Никога досега не бях чувал някой да заявява с такава липса на емоция „Ние сме швейцарци“, и това доста добре обобщава безличното изпълнение на Клаес Банг в ролята на Тил – героят, около когото се върти този дълговат, претенциозен филм за кръстосани лъкове и мъжествено мълчание.
След като е травмиран от участията си в Кръстоносните походи, Тел вече не е бунтар, а просто човек, който иска да живее спокойно със съпругата и сина си. Но когато се намесва в защита на непознат, чиято жена току-що е била убита и изнасилена от войници на австрийския крал (Сър Бен Кингсли), в него отново се пробужда бойният дух – и предизвиква хаос сред нищо неподозиращото население.
Преследван от маниакалния „Геслер“ (Конър Суиндъл) и неговия русокос помощник „Щуси“ (Джейк Дън), Тел трябва отново да овладее изкуството на стрелата. Разбира се, иконографската сцена с ябълката върху главата на момчето не е пропусната.
Алпийските пейзажи наистина впечатляват, макар и понякога леко развалени от очевидна CGI обработка. Екшън сцените са многобройни, а Тел и неговите все по-многобройни съмишленици се оказват доста ефективни в превръщането на враговете си в гърчещи се трупове.
Сър Бен Кингсли е изровил превръзката за око от „The Last Legion“ (2007), но – както и Сър Джонатан Прайс – се появява твърде рядко, за да остави някаква трайна следа. Героят на Джейк Дън е може би единственият, който вкарва малко живец, с визия, напомняща на по-слабата версия на „Стампър“ от Tomorrow Never Dies (1997).
Костюмите, декорите и крепостите са прецизно изпипани, но цялото преживяване е лишено от истински харизматични персонажи и увличаща динамика. Диалозите са разтегнати и скучни, а финалът – прибързан и недоизпипан – сякаш единствено цели да подготви зрителя за евентуално продължение. С поне половин час по-дълъг, отколкото трябва, William Tell остава като поредното зрелище с повече стил, отколкото съдържание.