Рецензия на 90 минути до присъда: А ако изкуственият интелект реши, че си виновен?

| |

Снимка: Amazon Content Services LLC.

Ако знаеш, че след 90 минути може да умреш, какво доказваш първо - че не си убиец или че системата греши?
Според мен точно този въпрос прави Mercy (90 минути до присъда) по-интересен, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото това не е просто трилър за бъдещето, а филм за доверието - в технологиите, в институциите и най-вече в самите нас.

Както знаем, филмите за близкото бъдеще често вървят по отъпкан път - голямата система е лоша, човекът е жертва, а технологиите са враг. Mercy тръгва точно оттам, но после прави нещо неочаквано.

Историята ни пренася в свят, който е само на една крачка от нашия. Главният герой Крис Рейвън, изигран от Крис Прат, е полицай от Лос Анджелис, който се събужда след тежка нощ и разбира, че е обвинен в убийството на съпругата си. Вместо съд и жури, той попада в програмата Mercy - експеримент, в който изкуствен интелект решава съдбата ти в реално време.

Процесът е брутално прост. Имаш 90 минути да докажеш невинността си. Ако шансът ти падне под 94 процента, присъдата е смърт. Няма обжалване. Няма втори шанс.

Звучи като евтин антиутопичен трик, нали? Очаквахме това. Но тук идва първата изненада - системата не е нагласена срещу него. Рейвън има достъп до всички възможни доказателства - записи от камери, полицейски бодикамове, архиви. Може да скача във времето, да преглежда детайли, да сглобява пъзела със скорост, която държи филма стегнат и адски гледаем.

Режисьорът Тимур Бекмамбетов залага на бърз монтаж и мултимедиен хаос, който напомня едновременно на Minority Report, Memento и криминална видеоигра. Няма излишни сцени. Всичко е рязко, кратко и точно на място.

Нека си го кажем честно. През последните години Крис Прат сякаш се изгуби във франчайз машината. От харизматичен тип с ръб се превърна в симпатичен, но безличен герой с добри вибрации. Mercy обръща това.

Тук той е уморен, ядосан, грешен и съмнителен. И това му отива. Рейвън не е герой, когото харесваш веднага. Той е човек, който е падал, пил е, провалял се е. Именно това прави борбата му да докаже невинността си по-напрегната. Mercy печели много от това, че Прат най-сетне играе на тъмно.

Колкото и странно да звучи, най-запомнящият се персонаж не е човек. Това е AI съдията Мадокс, изигран от Ребека Фъргюсън. Тя е студена, логична, почти беземоционална, но в гласа и погледа ѝ има нещо смущаващо човешко.

И тук филмът прави втория си хитър ход. Mercy не крещи, че изкуственият интелект е зло. Напротив. Подхвърля неудобния въпрос - ами ако една машина може да бъде по-обективна от хората? И дали проблемът не е, че и тя има нужда от човешки фактор, за да не се превърне в оръжие?

Според мен Mercy е приятната изненада, от която жанрът имаше нужда. Това не е революционен филм, но е умно направен. Взима позната идея и я разказва с темпо, стил и неочаквана умереност. Най-големият му плюс е, че не ни натрапва отговори, а ни кара да се чудим. А Крис Прат доказва, че още има какво да покаже, стига да излезе от зоната си на комфорт.

За българската публика Mercy е от онези филми, които работят отлично и с превод, защото разчитат повече на образи и напрежение, отколкото на сложни диалози. Темата за автоматизирано правосъдие и наблюдение със сигурност ще звучи близко и у нас, особено в контекста на все по-честите разговори за AI и контрол.

А ти би ли се доверил на машина да реши дали си виновен или невинен, ако знаеш, че няма втори шанс?
Mercy не дава лесен отговор. И точно затова си заслужава да бъде гледан и обсъждан.