„Много скучен“: как 12-годишната Джоди Фостър първо подцени Робърт де Ниро, а после той промени представата ѝ за актьорството

| |

снимка: Courtesy Everett Collection

Когато за пръв път се среща с Робърт Де Ниро на снимачната площадка на „Шофьор на такси“, Джоди Фостър е едва на 12. Филмът на Мартин Скорсезе тепърва ще се превърне в класика, но за малката Джоди тогава това е просто работа – и един възрастен колега, който ѝ се струва… крайно скучен.

По време на разговор на кинофестивала в Маракеш, където Фостър получи почетно отличие за цялостен принос, актрисата си спомни как де Ниро я „приема под крилото си“ – кани я в кафенета, репетират реплики от сценария, повтарят сцените отново и отново. За нея обаче тези срещи първоначално са истинско изпитание.

Де Ниро тогава е в период, в който взима ролите си изключително насериозно – постоянно остава в образ, мълчалив е, затворен, почти недостъпен. Фостър признава, че като дете е била искрено разочарована: очаквала да види легенда, а срещнала човек, който почти не ѝ говори. На тези обеди тя се хваща, че си говори повече с сервитьорите, отколкото с партньора си. В главата ѝ кънти един въпрос: „Какво става тук и кога най-после ще си ходя?“

Всичко се променя на третата им среща. Де Ниро решава да я пусне зад завесата на своя процес – започва да импровизира с нея, да ѝ показва как персонажът диша, реагира, живее извън текста. В този момент нещо „щраква“. Фостър осъзнава, че досега просто е казвала репликите си и е чакала своя ред, а истинското актьорство е в изграждането на цялостен човек, а не в „отиграването“ на думи.

По думите ѝ това е била първата голяма професионална епифания в живота ѝ – моментът, в който разбира какво може да бъде актьорската игра. Връща се в хотела развълнувана, потна и разтреперана от адреналин, и казва на майка си, че е открила нещо съвсем ново. Оттам нататък, признава тя, всичко се променя.

Кан, където всички се страхуват – освен 13-годишната Джоди

„Шофьор на такси“ отвежда Джоди Фостър и в Кан – но не защото студиото е решило да я глези, а защото майка ѝ настоява. Никой не е искал да плаща пътя на детето до фестивала. Майка ѝ обаче напомня, че дъщеря ѝ учи във френско училище в Лос Анджелис и говори свободно френски: „Това е Кан, тя трябва да е там“. Накрая двете си купуват самолетните билети сами и пристигат във Франция за сметка на семейството.

Когато филмът предизвиква шум – твърде насилствен, твърде провокативен, възможен X-рейтинг – де Ниро, Харви Кайтел и Мартин Скорсезе буквално се барикадират в стаите си в Hotel du Cap. Параноята, че скандалът ще провали всичко, е голяма.

Резултатът? Едно 13-годишно момиче, което прави цялата прес обиколка вместо тях. Фостър си спомня как дава интервю след интервю на перфектен френски, защитава филма и обяснява героинята си – докато големите звезди стоят заключени в хотела.

„Не избрах тази професия – тя избра мен“

Джоди Фостър започва кариерата си на три години в реклами, а на шест вече играе в пълнометражни филми. Затова и днес гледа на актьорството с известна горчивина:

не се описва като човек, който обича да е в центъра на вниманието;
не е от тези, които „скачат на масата и пеят песни“;
нарича професията „жестока работа“, която е била избрана вместо нея, преди още да има спомен кога е започнала.

Фостър казва, че ако беше сама на пуст остров, актьорската игра щеше да е последното, което би направила. Дълги години основната ѝ мотивация е не „да бъде звезда“, а просто да оцелее в система, която отнема личното пространство.

Може би именно затова днес тя изпитва силен инстинкт да защитава новото поколение детски актьори. Когато вижда тийн звезди, които постоянно снимат, изтощени са и се появяват пияни по червените килими, първата ѝ мисъл е: „Къде са им родителите?“ Фостър откровено казва, че знае колко опасен може да бъде този свят за дете и иска да бъде гласът, който им казва, че имат право да кажат „стоп“.

За нея единствената защита е ясната граница между личното и публичното – нещо, което майка ѝ е пазила ревностно през цялото ѝ детство.

„Не исках да бъда нечия съпруга или приятелка в сценария“

Още от млада, Фостър инстинктивно търси „централни“ роли – такива, около които се върти сюжетът. Казва го с усмивка, но и с много истина зад думите:

Не искала да е „сестрата на“, „съпругата на“, „дъщерята на“ или „приятелката на“ главния герой. Искала филмът да бъде за нея – за нейната героиня, за нейната история. Това, по собствените ѝ думи, е пряко свързано и с феминисткия заряд на 70-те и 80-те години: желание жените да имат значение в разказа, а не само да поддържат нечия чужда сюжетна линия.

Дълго време в кариерата си обаче тя почти не работи с режисьорки. До преди около 15 години, казва Фостър, ако човек отвори списъка с големи студийни филми, в колоната „режисьор“ почти не се виждат женски имена.

Друг проблем е и „стъкленият таван“ за жени зад камера – когато филмът струва 125 милиона долара, студиата казват: „Няма жена, която да е режисирала толкова скъп проект“. Отговорът на Фостър е прост, но болезнено логичен: дайте им шанс да направят такъв филм, за да имат този опит.

Любопитен детайл – последните ѝ четири филма са режисирани именно от жени.

Кино, сериали и битката за време и поглед

Макар да е символ най-вече на киното, Джоди Фостър направи силно завръщане на малкия екран с „True Detective: Night Country“, за който спечели „Златен глобус“ и номинации за други престижни награди.

Тя гледа позитивно на стрийминг платформите – според нея именно те са дали възможност на дългите, сложни истории да съществуват. Там могат да се разгърнат осемчасови мини сериали или пет сезона, в които се разказват нюансирани сюжети, каквито в рамките на двучасов филм просто не се побират.

Фостър дори посочва като пример „Убийците на цветната луна“ на Скорсезе – филм, който според нея е силен, но оставя усещането, че индианската перспектива е останала на заден план за сметка на мъжките герои. В нейния прочит там е имало „изпуснат“ осемчасов сериал, който никога не е бил заснет.

Френската страна на Джоди Фостър и бъдещето

В Маракеш Фостър представя и новия си филм – френската комедийно-трилърна лента „A Private Life“ на режисьорката Ребека Злотовски. Тя говори с очевидна нежност за френската част от своята идентичност – училището, езика, културата, които смята за „половината от мен, която рядко имам шанс да използвам“.

Да снима на френски за нея е почти като да върне парче от себе си на екрана. Освен това обича усещането за „глобално семейство на киното“ – една и съща порода хора по целия свят, които в 3 сутринта се оплакват от кафето и тичат след следващия кадър.

В края на разговора Джоди Фостър се усмихва широко и казва нещо, което звучи едновременно като обещание и като предупреждение:
ще прави филми, докато е жива. „Няма да се отървете от мен толкова лесно“, шегува се тя.