Най-рисковата сцена в „Супермен“, според Джеймс Гън

Снимка: Warner Bros Pictures

„Супермен“ (2025) на Джеймс Гън е дръзка и мащабна продукция. Филмът без колебание ни хвърля директно в действието на новата вселена на DC, представяйки ни герой, който от години се бори с престъпници в свят, пълен със супергерои и злодеи. Но за режисьора и сценарист Гън най-амбициозният момент във филма не е свързан с грандиозното изграждане на света, а с една ранна, на пръв поглед обикновена, сцена – разговор между Лоис Лейн (Рейчъл Броснахан) и Кларк Кент (Дейвид Коренсует), в който двамата обсъждат връзката си и влизат в своеобразен дебат за моралните принципи на Супермен.

Гън се притеснявал, че прекалено дълго филмът остава без екшън – нещо нетипично за супергеройски жанр. В интервю за подкаста Happy Sad Confused на Джош Хоровиц той признава:
„Най-големият риск, който поех, беше да поставя 12-минутна сцена с диалог в супергеройски филм. Без никакво съмнение.“

Снимка: Warner Bros Pictures

Изненадващо е да се чуе, че сцената е толкова дълга, защото не се усеща така. Причината е, че Гън не говори само за самото интервю, а за целия сегмент в апартамента на Лоис – преди и след него. Тези 12 минути включват няколко смени в тона и напрежението, така че не изглеждат като една монотонна сцена, а като поредица от по-малки, прецизно подредени моменти. Режисьорът разкрива, че е монтирал сцената безброй пъти, за да избегне досадата у зрителите:
„Безкрайно, безкрайно е рязана. Постоянно я променяхме до последния момент преди финалния монтаж.“

Защо този разговор е ключов за Кларк и Лоис

Снимка: Warner Bros Pictures

В по-бавни жанрове 12-минутен диалог е нещо обичайно, но в динамичен супергеройски филм това е рискован ход. Гън обаче сметнал, че сцената е незаменима, защото показва истинската същност на героите.

„Когато написах сцената и я гледам сега, виждам и двете гледни точки. Виждам гледната точка на Лоис. Виждам и неговата. Тя говори за истината, той говори за живота. И двете са важни ценности и в центъра на техния свят.“

Въпреки че двамата никога не се връщат към този разговор директно, всички следващи им общи сцени са негова тиха продължителност. До края на филма идеологическата пропаст между тях се е стеснила достатъчно, за да бъдат готови да направят следващата крачка във връзката си.

Думите срещу юмруците

Снимка: Warner Bros Pictures

Най-впечатляващото в този сегмент е, че Гън отлично разбира какво наистина отегчава публиката. В „Човек от стомана“ например няма подобна сцена, но филмът се усеща по-протяжен – особено в последната битка, където сграда след сграда се срутва без реално усещане за тежест. Много супергеройски филми залагат на безспирен екшън, за да задържат вниманието, но действието само по себе си също може да стане скучно.

Гън не само се доверява, че зрителите му са достатъчно зрели, за да оценят продължителен диалог, но и знае, че именно емоционалната инвестиция в героите прави екшън сцените вълнуващи. Понякога добре написан словесен двубой е далеч по-напрегнат и интересен от размяна на удари – нещо, което феновете на Тарантино отдавна знаят.