Гарет Едуардс отхвърля глуповатите елементи от последните три филма и режисира Скарлет Йохансон и Джонатан Бейли в напрегнати, вълнуващи сцени, които се доближават много повече до класическия „Джурасик парк“ на Стивън Спилбърг от 1993 г.

Преди цяла ера, през 1993 г., „Джурасик парк“ на Спилбърг пусна на свобода две заплахи за човечеството. Първата, разбира се, бяха динозаврите, които предупреждаваха амбициозните гении за опасностите от играта на Бог. Но далеч по-опустошителна в дългосрочен план се оказа експлозията на компютърно генерираните визуални ефекти, които оттогава се използват и злоупотребяват по всякакви начини, след като за първи път затаихме дъх, гледайки стадо виртуални бронтозаври да крачат величествено по тропически остров.

Сиквелите на „Джурасик“ се наредиха сред най-лошите примери за прекомерна употреба на CGI, показвайки банални ситуации с неубедителни ефекти и подчинявайки една от най-печелившите холивудски поредици на тиранията на дигиталната зрелищност (като нелепата сцена, в която Мозазавър изяжда птеродактил, докато той яде нищо неподозиращ турист). Седмата част – „Джурасик свят: Прераждане“ – се явява нещо като рестарт, без нито един стар герой, но с връщането на сценариста Дейвид Кьоп, който възражда магията на първия филм.

Кьоп, който адаптира бестселъра на Майкъл Крайтън и неговото продължение „Изгубеният свят“ от 1997 г., заедно с режисьора Гарет Едуардс (известен с „Годзила“ и дебюта си „Чудовища“) разбират отлично, че успехът на историята зависи от човешките герои, а не от анимираните заплахи. Тази важна динамика започва още от сценария — нищо не работи, ако не повярваме в хората, които са в опасност. Тук виждаме изцяло нов актьорски състав, който преминава през добре режисирани екшън сцени със скоростта и духа на стар холивудски приключенски сериал.

Могъщият бос от фармацевтична корпорация Мартин Кребс (Рупърт Френд) не жали средства, за да наеме аморалната спецоперативка Зора Бенет (Скарлет Йохансон) и прагматичния палеонтолог Хенри Лумис (Джонатан Бейли) за самоубийствена мисия до забранената екваториална територия Иле Сен-Юбер. Героинята на Йохансон е огромен ъпгрейд спрямо персонажа на Брайс Далас Хауърд от предишните три филма – които лесно можем да забравим, сега когато избягалите динозаври започват да измират по света – и е истинско удоволствие да видим жена в ролята на най-жилавия член на екипа, без да е нечий романтичен интерес.

Хенри, представен като ученик на д-р Алън Грант, е „книжовен“ заради очилата си с тънки рамки, но въпреки десетилетията на динозаври по земята, той е прекарвал повече време с вкаменелости, отколкото с живи екземпляри. Кребс му предлага шанс да ги изучава отблизо, докато се опитва да събере кръвни проби от три гигантски вида: водния Мозазавър, сухоземния Титанозавър и въздушния Кецалкоатл.

Началната сцена веднага загатва най-голямото зрелище в „Прераждане“: на острова има изследователски център, където са създадени хибридни мутанти, включително шестокракият Дистортус рекс (нещо като тежкия Ранкор от „Завръщането на джедаите“). Филмът връща и няколко стари любимци – велосираптори, дилофозаври и добре познат тиранозавър, преди да пусне на свобода новото чудовище, което тероризира оцелелите герои до финалните надписи.

За да стигне до острова, Бенет се обръща към стария си приятел Дънкан Кинкейд (Махершала Али), капитан в Суринам, достатъчно луд да поведе кораба и екипажа си (пилотите Филипин Велге и Бешир Силвен, плюс въоръженият до зъби шеф на охраната в изпълнение на Ед Скрейн) към почти сигурна гибел. Кинкейд изглежда безмилостен, но Кьоп му дава човешко измерение, намеквайки, че наскоро е загубил дете и би се пожертвал, за да спаси друго.

Това става важно, когато екипът попада на оцеляло семейство след нападение на Мозазавър – баща Рубен (Мануел Гарсия-Рулфо) и дъщерите му Изабела (Одрина Миранда, 11 г.) и студентката Тереза (Луна Блейз), заедно с досадното ѝ гадже Ксавие (Дейвид Иаконо), които се крият върху обърната яхта. Атаката доставя класическо напрежение в стил „Челюсти“, демонстрирайки инстинкта на Едуардс да избере сдържаността пред зрелището, с разумно използване на CGI и завръщане към реални локации и целулоиден филм, които правят кадрите да изглеждат автентично.

Мозазавърът се появява първо като страховит силует, а когато изплува, филмът третира сцената с респект, сякаш наблюдаваме кит в дивата природа. Едуардс знае, че „Джурасик“ работи най-добре, когато динозаврите изглеждат истински. При дължина от два часа и пет минути „Прераждане“ дава достатъчно време да се насладим на създания, чието поведение си остава загадка за науката. Когато героите срещат стадо Титанозаври, филмът се фокусира върху изумлението на Хенри, който за пръв път става свидетел на тяхен брачен танц.

Тази сцена е също толкова удовлетворяваща, колкото и екшън моментите, много от които разчитат на любим трик на Едуардс: камерата следи разсеян герой на преден план, докато заплаха се промъква замъглено на заден, подсказвайки, че атаката е неизбежна. Така зрителите почти винаги знаят повече от героите и тръпнат в очакване – като в забавната сцена, когато Ксавие отива нощем до храстите, а зад него избухва битка с динозаври.

Едуардс и Кьоп вкарват намигвания към старите филми, като падащ банер с надпис „Когато динозаврите владееха Земята“, но и умело манипулират очакванията ни: знаем, че глупави и егоистични постъпки обикновено „оправдават“ смъртта на герои, но Ксавие, въпреки първоначалното си поведение на нехаен пушач на трева, успява да покаже героична страна. Макар повечето динозаври да не се колебаят да нападат хора, едно тревопасно, кученцеобразно Аквилопсче, наречено Долорес, е толкова сладко, че зрителите няма как да не се влюбят.

Сцените между Изабела и нейния нов домашен любимец, както и трогателни моменти с други динозаври, неочаквано поставят въпроса дали тези същества нямат право да съществуват. И все пак, макар да е по-завладяващ от нелепостите в предишната трилогия, „Прераждане“ не прави достатъчно, за да се почувства като задължителна част от сагата. Филмът предлага обновена версия на онова, което Спилбърг създаде преди 32 години, но трудно доказва нуждата от собственото си съществуване или посочва къде може да тръгне франчайзът занапред.