Забравеният екшън с Брус Уилис, в който се появява и звездата от Йелоустоун

| |

Снимка: Sony Pictures Releasing

Понякога един филм има всичко нужно, за да остане в паметта - голяма звезда, сериозна тема, напрегната история и режисьор, който знае как да снима действие. И въпреки това нещо не се получава докрай. Точно такъв случай е "Сълзите на слънцето" с Брус Уилис.

На пръв поглед това е военен трилър, който би трябвало да удари зрителя силно. Действието се развива в Нигерия след военен преврат, а американски екип командоси трябва да изведе от опасната зона лекарка, изиграна от Моника Белучи. Мисията изглежда ясна, но тя отказва да изостави хората, за които се грижи.

Така филмът поставя своя голям морален въпрос: кого спасяваш, когато не можеш да спасиш всички?

Това е силна основа. Според мен дори твърде силна за обикновен екшън. Проблемът е, че "Сълзите на слънцето" не успява да стигне достатъчно дълбоко в темата. Филмът иска едновременно да говори за война, човешко страдание, политическо насилие и морален избор, но в един момент започва да се държи повече като зрелищен военен спектакъл.

Брус Уилис влиза в ролята на лейтенант Уотърс - мълчалив, твърд и привидно безмилостен командир. Това е позната територия за него. Както знаем, Уилис винаги е имал особено присъствие в екшън жанра. Той не е актьор, който трябва да говори много, за да бъде убедителен. Достатъчни са поглед, пауза и усещането, че героят му вече е видял твърде много.

До него се появява и Коул Хаузър, когото днес мнозина свързват най-вече с ролята на Рип Уилър в "Йелоустоун". Но преди да стане толкова разпознаваем за нова публика, Хаузър вече имаше солидно присъствие в различни жанрове. В "Сълзите на слънцето" той играе Джеймс Аткинс - Ред, специалист по взривове от американските военноморски сили.

И точно тук филмът става любопитен за гледане днес. Не само като заглавие от кариерата на Брус Уилис, а и като ранна спирка в пътя на Коул Хаузър към по-голямата популярност. Той няма роля, която да преобърне филма, но присъствието му добавя плътност към екипа. Хаузър винаги е бил от онези актьори, които могат да направят дори второстепенен герой по-запомнящ се.

Големият проблем на филма обаче не е в актьорите. Те правят каквото могат с материала. Проблемът е в самата посока. Антоан Фукуа е режисьор, който умее да снима напрежение, лица, тишина и насилие. При него екшънът често има тежест. Но тук се усеща борба между две различни версии на един и същи филм.

Едната версия иска да бъде сурова история за последиците от войната. Другата иска да бъде достъпен холивудски екшън с героични моменти, експлозии и ясна линия между добрите и лошите. В крайна сметка втората версия надделява.

Снимка: Sony Pictures Releasing

И това вреди на "Сълзите на слънцето". Защото когато поставяш действието в страна, разкъсвана от насилие, не можеш просто да използваш страданието като фон за героична спасителна мисия. Зрителят усеща, че темата е по-голяма от филма. Усеща, че зад кадъра има човешка трагедия, която заслужава повече внимание, повече честност и по-малко познати екшън решения.

Очаквахме това да бъде филм с по-силен политически и човешки заряд. Вместо това получаваме заглавие, което на моменти изглежда смело, но после бързо се връща към удобната формула. Войната е показана като ужас, но не е разгледана с достатъчна дълбочина. Моралният избор е поставен, но не е развит така, че да остане да тежи дълго след финала.

Това не значи, че филмът е без стойност. Има сцени, които са вълнуващи. Има напрежение. Има силна атмосфера. Има и онзи тип мъжкарско кино от началото на 2000-те, което днес вече изглежда като част от друга епоха. За зрители, които харесват Брус Уилис в по-сериозни екшън роли, "Сълзите на слънцето" все още може да бъде интересно преживяване.

Но ако търсиш истински силен филм за война, вина, избор и човешка цена, тук вероятно ще останеш с усещането, че нещо липсва. Не защото идеята е слаба, а защото филмът не ѝ позволява да разгърне пълната си сила.

Любопитно е и друго - зад кадър продукцията също не минава спокойно. Брус Уилис получава сериозни травми по време на снимките и по-късно завежда дело срещу студиото. А Антоан Фукуа не остава доволен от начина, по който филмът е променян под натиск, за да стане по-продаваем и по-лесен за широка публика.

Това обяснява защо "Сълзите на слънцето" изглежда като доста колеблив филм. В него има следи от по-мрачна, по-сериозна и по-смислена история. Но има и много моменти, в които студийната машина сякаш казва: нека не натоварваме зрителя прекалено, нека има повече действие.

За зрителите в България този филм е от онези заглавия, които често се преоткриват години по-късно - по телевизия, в домашна колекция или в някоя стрийминг услуга. Днес интересът към Коул Хаузър покрай "Йелоустоун" може да върне част от публиката към по-старите му роли, а "Сълзите на слънцето" е точно такъв пример.

"Сълзите на слънцето" остава странен филм - достатъчно силен, за да не бъде напълно забравен, но и достатъчно компромисен, за да не се превърне в класика. А ти как го помниш - като добър военен екшън с Брус Уилис или като пропусната възможност за нещо много по-дълбоко?