Джон Гилгуд (John Gielgud)

Театралната кариера на сър Джон Гилгуд продължава 64 години - от ролята му в лондонската постановка на "Постоянната нимфа" през 1924 г. до постановката на "Сър Сидни Кокъръл: най-добрите приятели" през 1988 г., както и филмовата му кариера, която започва през 1924 г. и приключва малко преди смъртта му. Първата си роля на Хамлет изиграва в Лондон през 1929 г. и е обявен от мнозина за Хамлет на своето поколение (а в ретроспекция - и на века). През 1965 г. Шекспировата колоквиумна пиеса "Човешките векове" му носи награда "Тони" на Бродуей. Великият актьор, най-добре изявяващ се в класически роли, дори печели "Оскар" за най-добра поддържаща мъжка роля, изигравайки нехарактерно прислужник в комедийния хит "Артур" (1981 г.).

Той е роден като Артър Джон Гилгуд на 14 април 1904 г. в Южен Кенсингтън, Лондон, в семейството на Франсишек Хенрик (по-късно Франк Хенрик) Гилгуд, брокер на ценни книжа, и съпругата му Кейт Тери. Баща му е от полски произход, с далечни литовски корени, а майка му е англичанка и произхожда от актьорско семейство. Прабаба му по бащина линия, Аниела (по баща Васинска) Аспергер, е била шекспирова актриса в Полша, а баба му по майчина линия, Кейт Тери, е играла Корделия на 14-годишна възраст. Също така по майчина линия неговият прадядо Фред Тери става театрална звезда, изпълнявайки ролята на Аления пимпернел, а сестрата на Фред, Елън Тери, голямата театрална актриса, прославила се като водеща дама на Хенри Ървинг, е негова пралеля. (Братът на Гилгуд, Вал Гилгуд, става ръководител на радио BBC през 50-те години на ХХ век).

Артър Джон Гилгуд посещава подготвителното училище "Хилсайд", където получава първия си сценичен опит като Шейлок на Шекспир и като Гърбавия Дъмпти, след което преминава в Уестминстърското училище в Лондон. Често отсъства от училище, за да посещава представления на балета на Дягилев. През 1921 г. е на 17 години, когато дебютира като професионален актьор в "Олд Вик", където играе френски глашатай в "Хенри V". На следващата година братовчедка му Филис Нилсън-Тери го наема като асистент на режисьора и дубльор в "Колелото". Докато преследва сценичната си кариера, учи актьорско майсторство в Драматичната академия на лейди Бенсън, след което посещава Кралската академия за драматични изкуства (RADA) в продължение на една година. Появява се в първия си филм през 1923 г. в немия филм "Кой е този човек? (1924).

Първата голяма роля на Гилгуд на лондонска сцена е тази на Трофимов във "Вишнева градина" на Чехов. През 1924 г. дублира Ноел Кауърд във "Вихър" и "Постоянната нимфа" - роли, които впоследствие поема. По време на излъчването на "The Constant Nymph" Гилгуд се запознава с актьора Джон Пери, който има епизодична роля във филма на Ейвъри Хопууд "The Golddiggers" с участието на Талула Банкхед. Гилгуд и Пери се влюбват и Пери изоставя безперспективната си сценична кариера, за да заживее с Гилгуд в апартамента му в Ковънт Гардън. Впоследствие Гилгуд се присъединява към трупата на Дж. Б. Фейгън, която играе в Оксфорд и в Уест Енд, както се нарича търговският театрален район на Лондон.

През 1929 г. Лилиан Бейлис го кани да се присъедини към "Олд Вик" и през следващите два сезона той изиграва всички основни роли в репертоара, утвърждавайки репутацията си на голям актьор. През сезон 1929-30 г. Гилгуд за първи път изиграва главната роля в "Хамлет" на Уилям Шекспир, с което влиза в театралната история, тъй като за първи път английски актьор под 40-годишна възраст изиграва тази роля в Уест Енд. Надарен с това, което Лорънс Оливие нарича "Гласът, който покори света", Гилгуд революционизира ролята със скоростта на изпълнението си. Развивайки интерпретацията си на Хамлет в последвалите представления през годините, той обикновено е смятан за най-великия Хамлет на своето поколение и на ХХ век, като умението му да играе ролята е съперничело единствено на Джон Баримор. Но именно Хамлетът от 1929-30 г. и изпълнението му на главната роля в "Ричард II" на Шекспир, друга роля, която той прави по свой вкус, му спечелват репутацията на главния шекспиров актьор в Англия.

Вдъхновена от изпълненията на Гилгуд, една жена написва под псевдонима Гордън Давиот пиесата "Ричард от Бордо" специално за него, а той играе в нея и я режисира. "Ричард от Бордо" се превръща в касов хит и го прави известна личност. Този огромен финансов успех на пиесата означава, че Гилгуд може да поставя класически произведения в Уест Енд. Новатор, Гилгуд е пионер в системата на театралните компании. Той също така насърчава ново поколение актьори, сред които Лорънс Оливие, Пеги Ашкрофт, Едит Еванс, Глен Бям Шоу, Антъни Куейл, Джордж Девин и Алек Гинес, който според сведенията го гледал в "Ричард от Бордо" петнадесет пъти. След Втората световна война Гилгуд се оказва наставник на младия демобилизиран редник от R.A.F. Ричард Дженкинс, който за една нощ се превръща в звезда в продукцията на Гилгуд "Дамата не е за горене" в ролята на Ричард Бъртън. Двамата остават приятели през целия живот на Бъртън, като Гилгуд режисира Бъртън в незабравимата му нюйоркска постановка на "Хамлет" през 1964 г.

Гилгуд е известен работохолик и е съсредоточен само върху работата си. Бевърли Никълс разказва как Гилгуд се връща от едно село в края на 1939 г., натоварен с вестници и с притеснен поглед. Запитан дали най-накрая е обявена война на Германия, Гилгуд отговорил: "О, не знам нищо за това, но "Гладис Купър" получи най-ужасните отзиви."

Представляван от театралната агенция "H. M. Tennent", чийто управляващ директор е известният Хю "Бинки" Бомонт, Гилгуд губи романтичните чувства на Джон Пери заради Бомонт (двамата са обвързана двойка до смъртта на Бомонт). По време на Втората световна война, действайки без знанието на Гилгуд, Бомонт освобождава Гилгуд от военна служба, тъй като той очаква да бъде призован, но трябва да се задоволи с длъжността на лондонски пожарникар. В следвоенния театър Гилгуд изоставя романтичните роли, които го правят касова звезда, в полза на характерните роли. В тази посока му повлиява 25-годишният Питър Брук, който го режисира в Шекспировата "Мяра за мярка". (Другият велик Питър, Питър Хол, който основава Кралската шекспирова компания, а по-късно наследява Лорънс Оливие като директор на Националния театър, режисира Гилгуд като Просперо в "Бурята" през 1973 г. - първата постановка, която режисира за НТ на Южния бряг).

Става сър Джон Гилгуд, когато е удостоен с рицарско звание в списъка с почестите на коронацията през юни 1953 г. По това време той е започнал дългосрочна връзка с Пол Ансти. На 21 октомври 1953 г. Гилгуд е арестуван в Челси за склоняване към хомосексуален акт в обществена тоалетна. Обвинен на следващата сутрин, той се признава за виновен, извинява се пред съда и е глобен с десет лири стерлинги. Пред полицията той се представя като "Артър Гилгуд, 49-годишен, чиновник, от улица "Коули" в Уестминстър". Хомосексуалността е забранена от закона в Обединеното кралство и Гилгуд е посочил по-рядко срещаното си рождено име и фалшива длъжностна характеристика с надеждата, че пресата няма да се досети за прищевките му. Полицията прави опит да попречи на пресата да научи за инцидента, но в "Ивнинг Стандарт" журналист е бил в съда същата сутрин и за ранното следобедно издание вестникът излиза със заглавие "Сър Джон Гилгуд глобен: Посетете лекаря си в момента, в който излезете оттук."

Публично унизен, Гилгуд се притеснява как ще реагира публиката в Уест Енд при следващата му поява на сцената. Гилгуд е посъветван да не търси работа в Съединените щати поне четири години, тъй като вероятно американските имиграционни власти ще му откажат влизане. В писмо до Лилиан Гиш по това време (разкрито едва след смъртта му) Гилгуд ѝ казва, че може би е трябвало да се самоубие. Въпреки че първоначално Бинки Бомонт е подкрепял идеята да държи Гилгуд далеч от дъските, братът на Гилгуд - Вал, тогава ръководител на радио BBC, заплашва хомосексуалиста Бомонт с разобличаване, ако държи брат му далеч от актьорската професия. Бомонт свиква съвещание на приятелите му, за да определи как най-добре да се справи с кризата, тъй като Гилгуд имал насрочена премиера в пиесата на Н. С. Хънтър "Ден на морето" в Уест Енд, която той също така режисирал. Във "военния съвет" влизат Лорънс Оливие, съпругата му Вивиен Лий, Ралф Ричардсън и Глен Бям Шоу, който ръководи Шекспировия мемориален театър в Стратфорд-Упон-Авон. Единствено Оливие го съветва да отложи пиесата, а останалите го убеждават да я продължи. Гилгуд се вслушва в съвета на мнозинството и продължава с постановката. Когато излиза на сцената първата вечер, залата е разтърсена от бурни овации.

Извън театъра пресата раздухва обществена реакция срещу "хомосексуалната заплаха". Сред гей общността в театъра се появяват опасения, че ще има полицейска разправа, което кара хореографа Фредерик Аштън да каже за Гилгуд: "Той го разруши за всички нас". Любовникът му Пол Ансти толкова се страхува, че изгаря всичките му писма. Официалният биограф на Гилгуд, Шеридан Морли, който задържа публикуването на оторизираната си биография чак до смъртта на Гилгуд, за да не засяга темата за ареста и сексуалността на Гилгуд приживе, смята, че арестът на Гилгуд и шумът в пресата вероятно са били част от организирана кампания срещу хомосексуалността, която е тлеела във Великобритания малко преди Втората световна война.

В средата на 50-те години на ХХ век традиционната английска сцена е в застой, податлива на въстание, както театърът през 30-те години, когато актьорската игра и режисурата на Гилгуд сриват стария ред. През 1955 г. Гилгуд се проваля в "Крал Лир" на Шекспир, а неговият стил на игра излиза от мода след театралната революция, която се обявява с постановката на "Погледни назад с гняв" на Джон Осбърн, поставена от Кралския съд през май 1956 г. За разлика от Оливие, който преоткрива себе си с образа на Арчи Райс в "The Entertainer" на Озбърн (режисиран от постоянния представител на кухненската мивка Тони Ричардсън), настъпва епоха на бунт срещу културния естаблишмънт, която прави досегашните лъвове на сцената пасивни. Това е нов свят, в който Гилгуд чувства, че няма място.

Гилгуд се придържаше към това, което знаеше. За фестивала в Единбург през 1957 г. той създава солов рецитал с откъси от Шекспир, наречен "Човешките векове". Рециталът се оказва изключително популярен и той гастролира с него в продължение на десетилетие, като през 1958 г. печели специална награда "Тони" за постановката на спектакъла на Бродуей. През 60-те години на миналия век той претърпява забележителен неуспех с "Отело", а през 1968 г. не постига успех в постановката на "Едип" на Питър Брук - две роли, в които Оливие се е изявявал отлично. Лорънс Оливие, някогашен негов последовател, по това време е смятан за най-великия актьор на английски език, ако не и в света. През 1970 г., когато става лорд Оливие от Брайтън, той става първият актьор, удостоен с титлата. За разлика от него Гилгуд, подобно на техния съвременник Ралф Ричардсън, е изглеждал старомоден и изостанал от времето.

През 1965 г. е номиниран за "Тони" за ролята на Джулиан в умишлено неясната "Малката Алиса" на Едуард Олби, но Гилгуд започва да се превръща в съвременен актьор едва след участието си във филма на Тони Ричардсън "The Charge of the Light Brigade" (1968 г.) и в пиесата на Алън Бенет "40 Years On...." през 1968 г. Той продължава да възражда репутацията си през 1970 г., когато участва в "Дом" на Дейвид Стори, и през 1976 г., когато се появява в "Ничия земя" на Харолд Пинтър. Заедно с възстановената си репутация през 1977 г. е назначен за Почетен гражданин. Ренесансът на кариерата му е утвърден със спечелването на "Оскар" за най-добра поддържаща мъжка роля за филма "Артър" (1981) през 1981 г.

Въпреки че се е снимал в около 80 филма, свръхвисокомерният му характер не го превръща в популярен филмов актьор, нито в особено изтъкнат, като изключим блестящото му превъплъщение в ролята на Касий във филмовата адаптация на "Юлий Цезар" (1953 г.) и скъпоценната му роля на Кларънс в "Ричард III" (1955 г.) на Оливие. Гениалността му остава запазена за сцената. (В средата на 30-те години на миналия век той дори отказва предложението на Александър Корда да филмира неговия велик Хамлет). Както пише вестник "Таймс" след смъртта му: "В уникална степен най-великите му изпълнения съвпадат с най-великите пиеси".

Джон Гилгуд среща последната си любов, Мартин Хенслер, на изложба в галерия "Тейт" през 60-те години на миналия век. Двамата поддържат връзка и шест години по-късно Хенслър заживява с Гилгуд. Двамата остават двойка в продължение на повече от 30 години до смъртта на Гилгуд. Въпреки публичността около ареста му през 1953 г. и легализирането на хомосексуалността в Обединеното кралство през 1967 г., Гилгуд не говори публично за своята сексуалност, така че по-голямата част от обществеността не знае, че Гилгуд е гей. Хенслър, с одобрението на Гилгуд, успешно лобира за това в програмните бележки за пиесата на Хю Уайтмор "Най-добрите приятели" от 1988 г. да бъде посочено, че двамата с Гилгуд са били щастлива двойка в продължение на много години, но това не е оповестено от пресата. Тази пиеса се оказва последното участие на Гилгуд в театъра.

Гилгуд надживява с едно десетилетие великите си съвременници Оливие и Ричардсън, тримата рицари на сцената. Бенедикт Найтингейл пише за тримата в "Таймс" (23 май 2000 г.), че "Лорънс Оливие беше най-пламенният и физически нестабилен, Ралф Ричардсън - най-земеделският и най-странният, но Гилгуд беше най-изящният във вокално отношение, интелектуално елегантен и духовно изтънчен".

Шеридан Морли, негов биограф, казва: "От 1917 г., когато започва да изпълнява епизодични роли, никога не е имал повече от четири седмици без работа." В сценичната си кариера той изиграва всички големи шекспирови роли, включително любимата си - Просперо в "Бурята", която по-късно пресъздава за режисьора Питър Грийнауей в "Книгите на Просперо". - И.И. превод